Надпис над входа на кръчмата „Рог и хрътка“, първата спирка в Стаята на стъпките
Мирима не си беше въобразила, че ги преследват. По-обезпокоителното беше, че не бе сигурна дали съществото, което ги следи, е човек, или не.
Боренсон не говореше. Оглеждаше се, присвил светлите си сини очи. Всеки път щом тя понечеше да отвори уста, той вдигаше ръка да я помоли да мълчи.
Затова тя си държеше езика зад зъбите.
Вече беше вълчи господар, с дарове на мирис от куче и на зрение от човек. Нервността на Боренсон я държеше нащрек и тя напрягаше сетивата си, душеше във въздуха и държеше очите си широко отворени за някакъв признак за опасност.
В Западните земи безплодните поля отстъпиха място на лесове, в които сред напукани скали растяха древни дървеса с натежали от дебел мъх клони. Дърветата бяха високи и тъмни, само с по няколко посивели сухи листа, все още задържащи се по тях. Земята миришеше на влага и плесен. Сред гъстата папрат се показваха отровни гъби.
Не беше трудно човек да си представи водените тук преди много векове войни срещу тот и че тъмните езера все още пазят следи от пролятата кръв.
Искаше й се бързо да преминат през това място. Но разкаляните пътища ги принуждаваха да забавят конете до ходом.
Някак застояла и загнила беше тази земя. Мирима многократно се улавяше, че неволно посяга към стоманения си лък, вързан зад седлото й.
Лесът бе като мъртъв. Нямаше птици, които да се разхвърчат при тяхното приближаване. Нямаше сърни, които да заподскачат уплашено през тревата, щом излизаха на някоя поляна. Много рядко успяваше да зърне някоя птица с тъмни криле, понесла се ниско над земята да си намери укритие в сенчестите храсти.
Напрягаше се да чуе какъвто и да било звук — бръмчене на насекомо, почукването на кълвач или грака на някоя врана.
Но в тези лесове нямаше много живот, а малкото твари, които го обитаваха, не бяха от най-приятните. Като че ли нищо по-едро не можеше да живее тук. Над мътните заблатени езера хвърчаха рояци хапливи мухи и комари — на места изглеждаха толкова нагъсто, сякаш щяха да изпият до капка кръвта на всяко животно, осмелило се да се задържи тук достатъчно дълго.
Лично тя предпочиташе да не се задържа.
Мирима знаеше, че това място е обитавано от призраци.
Точно затова Боренсон я спираше всеки път, щом се опиташе да заговори. Звуците и движенията привличаха призраците. Те се криеха в сенките и леденият им допир можеше да убие човек.
Загърнатите в сумрак тресавища, от чиито мазни води се издигаше нощна мъгла, и злокобните лесове бяха идеално свърталище за такива същества.
И докато духовете на Дънуд у дома закриляха кралството, това не беше в сила за Западните земи. Преди хиляда и шестстотин години по тези места бяха измрели безчет върколаци и тот. Онези от тях, които се бяха върнали от онзи свят и се бяха въплътили, жадуваха за мъст. Разправяха и че понякога можело да се видят сенки на мъже, които продължават да се сражават с тях, сякаш за да ги умъртвят повторно по древните бойни полета.
Излязоха на някакъв хълм и чуха шумоленето на вятъра сред дърветата в клисурата вляво — далечна въздишка, като плясъка на вълни по безкраен бряг.
Мирима допусна, че вятърът предвещава идваща буря и че скоро всички дървета ще започнат да се огъват и да пукат.
Но вятърът просто отмина — сякаш беше невидим ездач, поел на юг през леса.
Когато си отиде, Боренсон прошепна, нарушавайки проточилата се вече няколко часа тишина…
— Какво беше това според теб?
— Призраци?
— Тук наистина има призраци и ни усещат. Но това не беше от тях. Нещо друго мина.
Мислите на Мирима се върнаха към Сияйния на мрака и воя на торнадото, изригнало от него. Бинесман я бе предупредил, че създанието все още е способно да причини големи злини.
— Ако яздим бавно — прошепна Боренсон, — няма да можем да стигнем Фенрейвън преди залез, а ако яздим бързо, можем да се натъкнем на онова, дето ни подмина.
Мирима прехапа устна, после прошепна:
— Да яздим бързо.
