Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
„Бягай!“ викаше сърцето й. „Не можеш да спечелиш тази битка, бягай, за да останеш жив!“ Диерна се стрелна надолу и за миг видя съвсем ясно как Каразий, с окървавен меч в ръката, вдигна за миг поглед нагоре. Дали я видя? Дали чу вика й? Пред очите й се надигна червена вълна. Морето се превръщаше в кръв! Трябва да бе изкрещяла, защото след миг чу гласове, които я викаха по име — сякаш много отдалеч. Внимателни ръце я издърпаха встрани от казана.
— Всичко е червено… — шепнеше Диерна. — Водата е червена… от кръв…
— Не, Повелителко — каза Лина. — Водата е синя! О, Повелителко, какво е станало с ръцете ти?
Диерна изохка, защото най-сетне почувства болката. После всички я наобиколиха и в общата суетня, докато превързваха раните й, никой не се сети да я попита какво е видяла.
На следната утрин тя повика Адуен и й нареди да опакова багажа й. Левал и един от младите друиди щяха да я съпровождат, а обитателите на мочурищата бяха предупредени да изпратят някой, който да преведе баржата през мъглите, по пътя към външния свят. Нещо в поведението на Великата жрица възпираше всеки, който имаше желание да я разпитва, а тя не искаше да казва нищо за видението си, защото не бе убедена, че е вярно — може би бе просто внушение, дължащо се на собствените й страхове. Ако флотът на Каразий бе разбит, то или той самият, или вестта за смъртта му биха стигнали първо до Портус Адурни. Затова и Диерна тръгна натам. Ако беше жив, щеше да има нужда от нейната помощ. Каквото и да се бе случило, тя трябваше да знае.
Пътуването бе тежко и им отне цяла седмица. Докато стигнат до Вента Белгарум, ръцете на Диерна вече бяха почнали да заздравяват, но тревогата й се усилваше все повече. Лошите новини се разнасят със скоростта на вятъра, и из западните земи вече всички знаеха, че край Гезориакум е имало голяма битка. Цяла нощ Диерна се мяташе будна в леглото си — тревогата и пречеше да го потърси с очите на духа. Не намираше начин да разбере дали поне е жив.
Пристигнаха още новини: флагманът се бе упътил обратно към британския бряг и императорът бил на борда, но оцелелите кораби, които го следвали, били трагично малко на брой. Загинал бе флотът, който бе всявал ужас у саксонските пирати, заедно с по-голямата част от екипажите, а Констанций Хлор събираше армия, за да нахлуе в Британия. Хората мърмореха. Тези, които бяха припечелили цели състояния при императора-отцепник, сега се бояха да не ги загубят. Други просто свиваха рамене — малко ги интересуваше, че ще сменят един господар с друг. Трети дори почваха да преценяват възнагражденията, които биха получили, ако помогнат на нашествениците.
Но каквото и да възнамеряваха да сторят римляните с останалите, едно бе сигурно — успееше ли Констанций да завземе Британия, нямаше да има милост за Каразий.
Диерна пришпори коня си. Животното трепна, разтърси глава и ускори ход.
От морето повяваше свеж бриз, но въпреки това в Портус Адурни се дишаше тежко. Диерна си каза, че би предусетила неприятности, дори да не бе чула слуховете преди това. Настроението в крепостта не бе все още пораженческо, но вече навсякъде се чувстваше тревога и напрежение. Показателно бе, че офицерът, който командваше стражата, я пусна незабавно при Каразий, без да пита или възразява. Тя бе обикновена жителка на Британия и нямаше никакво право да бъде в крепост, където най-вероятно в скоро време щеше да се води решително сражение. Но очевидно малкото войски, останали верни на Каразий, бяха доведени до отчаяние и готови да приемат всичко, дори неясната помощ на някаква местна магьосница.
Каразий се бе навел над една маса, върху която бе разпъната карта на Британия, и разместваше напред-назад дървени трупчета, преценявайки движението на войската и разположението на силите. Грозен, дълбок белег пресичаше лявата му буза, а единият му крак бе превързан под коляното. За миг Диерна спря при вратата. Облекчението отне силите й и тя не можа да направи и крачка напред. После, макар и да не бе издала звук, Каразий вдигна глава.
— Телери? — прошепна той. Диерна пристъпи напред, така че светлината падна право върху лицето й. Каразий примигна — надеждата, осветила за миг лицето му, отстъпи място на по-различно чувство — може би страх?