Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Често се срещах с офицери от израелското разузнаване и поне веднъж седмично, а често и два пъти посещавах морските пехотинци на летището, за да осведомя полковник Тим Джеракти и щаба му за тези срещи и за наученото от Танус. Пехотинците винаги жадно поглъщаха всяка разузнавателна и оперативна информация за Бейрут, но често се оплакваха от уязвимата си позиция, като ситуацията се влошаваше поради оскъдността на точна информация за районите около тях.
След срещата с морските пехотинци обикновено отлитах с техен хеликоптер до флагманския кораб на вицеадмирал Джери Тътъл, където осведомявах него и щабните му офицери. Тези срещи поддържаха всички ни в добра оперативна форма, но истината беше, че имаше много малко разузнавателна информация за характера на заплахите срещу американските сили.
Докато преценявах старшото ръководство на ливанските въоръжени сили и особено старшите полеви офицери (подполковник и полковник), започнах да осъзнавам, че те са най-образованата група офицери, които някога съм срещал. Всички бяха преминали неотдавна всеки военен курс, провеждащ се в Англия и Съединените щати и повечето имаха магистърски степени от американски университети. Но цялото това образование си имаше своята цена — повечето от тях се задоволяваха да бъдат щабни офицери; липсваше им мотивацията да служат като войскови командири и особено уменията на бойци.
От всички старши офицери започнах да уважавам най-много оперативния директор бригаден генерал Абас Хамдан, много интелигентен, принципен и приказлив шиит. Той беше получил образованието си във Франция, където се оженил за французойка и имаше две чудесни деца. Нямаше съмнение в лоялността му към демократичното правителство на Ливан — той имаше мотивацията да направи всичко възможно, за да помогне на държавата си.
Бях извънредно впечатлен и от по-младите офицери и особено от лейтенантите и капитаните. Повечето имаха дипломи от военното училище „Сандхърст“ и бяха получили там офицерските си звания. Те бяха енергични и отдадени на работата си, постоянно присъстваха сред войниците си и имаха мотивация за превръщането на подразделенията си във възможно най-добрите, независимо от смесения им етнически състав. Приятно бе да се наблюдава сплотеността и духа на тези подразделения.
Кабинетът на председателя и ежедневните ми срещи с посланик Бартоломю ме информираха редовно за текущите политически инициативи, насочени към изтеглянето на израелските и сирийските войски.
В началото на август генерал Танус започна да споделя тревогата си, че ще бъде много трудно да се договори едновременно изтегляне на сирийците и израелците.
Асад нямаше причина да се изтегля от долината Бекаа даже ако израелците се изтеглеха от окупираните от тях части на Ливан. От друга страна, израелците имаха всички причини да се изтеглят. Те понесоха тежки загуби при нахлуването си и натискът в Израел за изтегляне се засилваше. Проблемът се състоеше в това, че щеше да мине известно време, преди ливанската армия да бъде в достатъчно добра форма, за да ги смени. Ако се окажеше, че израелците не желаят да останат дотогава, ситуацията в Ливан можеше да стане опасна.
Затова за Танус оставаше само едно възможно решение: с позволението на президента Джемайел той искаше да преговаря направо с израелците, за да постигне споразумение израелските войски да останат на място, докато собствените му сили бъдат готови да ги заместят. За тази цел той ме попита дали ще се съглася да заведа бригаден генерал Абас Хамдан и полковник Симон Куазис, директор на разузнаването на Танус, в Израел за разговори с Ури Лаброн, израелския министър по въпросите на Ливан.
Генерал Веси и посланик Бартоломю се съгласиха с този план и Бартоломю предложи да осигури офицер от посолството, който да ни придружи.
Срещата трябваше да се запази в тайна и да се проведе през нощта.
Фактически, макар да бях съгласен с анализа на Танус на ситуацията, не изпитвах особен оптимизъм за шансовете за успех на този план. Бързата смяна на армиите бе несъмнено наложителна за сигурността и стабилността на Ливан, но не можеше да има съмнение, че израелците щяха да постъпят така, както диктуваха собствените им интереси, и ливанската армия трябваше да е готова да реагира на тяхното решение, независимо дали бе готова или не.