Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Въпреки че Съветът на началник-щабовете възрази срещу участието на американски войски в това начинание, министърът на отбраната Каспар Уайнбъргър смяташе, че другите международни партньори няма да участват, ако Съединените щати не поемат ръководството. Освен това той чувстваше, че военното присъствие на Съединените щати в Бейрут е единственият начин за предотвратяване разрушаването на града от израелците и постигане на евентуалното им изтегляне от Ливан.
На 25-ти август около осемстотин морски пехотинци на Съединените щати, заедно с военни контингенти от Франция и Италия, дебаркираха на брега, за да заемат позиции между израелците, палестинците и ООП.
Тунис се съгласи да приеме Ясер Арафат и неговите бойци от ООП. До 1-ви септември евакуацията им приключи. След десет дни морските пехотинци се завърнаха на корабите си и французите и италианците също се изтеглиха.
Част от споразумението за евакуацията на ООП включваше обещание на американското и ливанското правителство и уверения от Израел и лидерите на някои (но не всички) ливански фракции, че мирното цивилно палестинско население, включително семействата на евакуираните членове на ООП, може да остане в Ливан и да живее в мир и сигурност.
След две седмици новоизбраният ливански президент Башир Джемайел, чиято дъщеря вече беше убита при засада, предназначена за него, бе убит от бомба, поставена върху покрива на къщата му от сирийски агент (както се смяташе). Джемайел, воин, който предпочиташе военните решения на вътрешните проблеми, беше лидер на християнската фалангистка милиция и човекът, на когото Израел разчиташе за сключването на мирен договор и който най-добре щеше да служи на интересите на сигурността му. Сирия нямаше интерес от сключването на такъв договор, тъй като гледаше на Ливан като на стратегически буфер срещу Израел.
На следващия ден в нарушение на обещанието им да защитават палестинските цивилни, решили да останат в града, израелската армия навлезе в западен Бейрут. Заявеното им оправдание бе защита на бежанците и унищожаване инфраструктурата и припасите на ООП, останали след напускането на Арафат.
През нощта на 16-ти септември израелската армия позволи на фалангистката милиция да влезе в палестинските бежански лагери Сабра и Шатила в западен Бейрут, за да търси източника на спорадичен огън срещу израелците. Трудно е да се каже защо (тъй като корените на местните вражди са много дълбоки), но фалангистите се развилняха в лагерите. Когато стрелбата приключи, се установи, че са убити повече от 700 невъоръжени палестинци.
Ливанското правителство незабавно поиска завръщането на американските морски пехотинци за защита на хората в западен Бейрут.
Съветът на началник-щабовете отново се противопостави, но този път към тях се присъедини и държавният секретар Уайнбъргър. Предишната намеса на морските пехотинци беше ограничена, краткосрочна операция. Тази беше неясна, краят й не се виждаше и следователно съществуваше риск от катастрофа.
Президентът Рейгън отхвърли техните възражения. Той очевидно смяташе, че трябва да направи всичко по силите си, за да предотврати друго палестинско клане.
Този път подразделението морски пехотинци бе двойно по-голямо от предишното — амфибийна част морски пехотинци (АЧМП) от около 1 500 души. Французите и италианците също се съгласиха да се върнат. Възложената от обединените началник-щабове мисия на морските пехотинци се наричаше ПРИСЪСТВИЕ — което означаваше, че от тях се очакваше с присъствието си да държат разделени враждуващите страни, като патрулират из града и се опитат да се сприятелят с всички фракции. СНЩ искаше морските пехотинци да бъдат колкото е възможно по-безпристрастни и се надяваха мисията да не продължи повече от два месеца.
Това беше необичайна мисия за военно подразделение, но подобна операция се оказа успешна в миналото. Проблемът се състоеше в това, че не всички фракции бяха респектирани от присъствието им. А имаше и друг проблем: морските пехотинци биха предпочели да установят позициите си на планинския терен над града, но той вече бе зает от воюващите фракции. Това означаваше, че пехотинците трябваше да се задоволят с ниската, равна местност до летището просто защото нямаше друго място за тях. Но сградата, която избраха за своя казарма, им осигуряваше лесен достъп до много от местата, свързани с тяхната мисия, включително с американското посолство; тя беше и една от най-солидните сгради в Бейрут. Смятаха, че там ще могат да се защитят…