Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
На 18-ти април 1983 г. кола бомба с атентатор самоубиец — вероятно фанатик на „Хизбула“, действащ от казармите на Шейх Абдула в Баалбек в долината Бекаа — разруши американското посолство в Бейрут. Шейсет и трима души бяха убити, седемнайсет от тях американци, включително шефът на централата на ЦРУ и всичките му служители, с изключение на двама. Това беше първата атака на кола бомба срещу американска сграда.
Атентатът имаше сериозни последици и от тях загубата на разузнавателна информация бе с най-голямо непосредствено значение. Целият ЧОВРАЗ (човешки разузнавателен) механизъм на Съединените щати (т.е. връзките с местни агенти) беше фактически унищожен. В продължение на няколко месеца съществуваха огромни бели петна в способността на Съединените щати да се информират какво се случва на терена както в Бейрут, така и в останалата част от страната. По-късно този провал често преследваше Америка.
Дългосрочните последици от атентата бяха още по-сериозни. Нямаше доказателства, че някой във Вашингтон разбира последиците като заплаха за американците в чужбина и значението им за бъдещата политика. Тероризмът се превърна във форма на война, която накрая принуди Америка да напусне Ливан. Съединените щати не бяха готови да се справят с него.
Месец по-късно държавният секретар Джордж Шулц се опита да постигне споразумение (известно като Споразумението от 17-ти май), според което всички чуждестранни сили щяха да се изтеглят от Ливан едновременно. Ливанският президент Амин Джемайел, брат на Башир Джемайел, и министър-председателят на Израел Менахем Бегин подписаха споразумението (при условие, че и сирийците го подпишат); но когато Шулц отиде в Дамаск да представи плана на Асад, сирийският президент отказа решително да се изтегли от Ливан. Асад смяташе, че контролира ситуацията от позиция на силата.
Сирия подсили отказа си да сътрудничи с обявяването на Филип Хабиб, близкоизточния пратеник на президента, за персона нон грата.
Заместилият Хабиб Робърт (Бъд) Макфарлан, заместник-съветник на президента по националната сигурност, вярваше, че ако сирийците и израелците бъдат убедени да се изтеглят, преки преговори с лидерите на основните фракции могат да доведат до разрешение на ливанския проблем. Преди да замине за Ливан, Макфарлан се срещна с Асад в Дамаск и си тръгна с разбирането, че Асад контролира бъдещето на Ливан и няма да се откаже от тази своя роля.
Макфарлан пристигна в Ливан на 1-ви август. През следващите две седмици той препоръча Вашингтон да изостави усилията си за постигане на общо сирийско-израелско изтегляне и вместо това да се концентрира върху помирението на различните ливански фракции. Макфарлан и посланикът на Съединените щати Реджиналд Бартоломю се срещнаха няколко пъти с Набих Бери и Уалид Джумблат за постигане на компромис с президента Джемайел, но не постигнаха напредък. Бери и Джумблат обвиняваха Джемайел и твърдяха, че той се интересува повече от запазване на християнското президентство, отколкото от помирение с фракциите. Но неизречената истина се състоеше във факта, че Бери и Джумблат бяха марионетки в ръцете на външна сила и не можеха да преговарят за постигане на мирно споразумение.
Назначение в Ливан
През август 1983 г. бригаден генерал Карл Стайнър беше помощник дивизионен командир по операциите на 82-ра въздушнопреносима дивизия във Форт Браг. Един ден в средата на август в четири часа следобед той се намираше на полето и инспектираше обучението в летния лагер на Корпуса за обучение на запасни офицери (КОЗО), провеждано всяка година от дивизията, когато му съобщиха по радиостанцията да се върне незабавно в щаба.
Карл Стайнър продължава разказа си:
— Помислих, че се касае за евентуална мисия на бригадата, която бях определен да ръководя, целяща да предотврати нахлуването на няколко хиляди „мирни демонстранти“ в периметъра на армейския склад в Сенека, щата Ню Йорк (те искаха да прекратят изпращането на ядрени оръжия в Европа). Бригадата беше добре обучена за операции при граждански размирици и очакваше заповед, докато гражданските власти се опитваха да успокоят ситуацията.
Когато се върнах в дивизията, научих, че от Пентагона ми заповядват да се явя в девет часа следващата сутрин в походната си униформа и готов за път при генерал Веси, председател на СНЩ. Тъй като сигурно щях да тръгна от Форт Браг с бригадата, ако отивах в Сенека, предположих, че най-вероятно ще ме изпратят в някое място като Хондурас, защото напоследък никарагуанците засилваха партизанската си дейност в горите.