Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
През следващите три дни заедно с Веси се срещнахме с посланик Реджиналд Бартоломю, с президента Амин Джемайел, с генерал Моше Леви, командир на израелските сили, с командирите на френските и италианските сили, с вицеадмирал Джери Тътъл, командир на VI флот, с полковник Тим Джеракти, командир на 24-та амфибийна част морски пехотинци, и с полковник Том Финтел. Посетихме и лагера за обучение и наблюдавахме провежданото от екипа на специалните сили обучение. Войниците от екипа живееха в хотел „Кадмос“ в западен Бейрут, а мястото за обучение се намираше в източен Бейрут.
Това беше много продуктивен период. Всички ключови лидери — с изключение на Сирия и фракциите — изложиха личното си разбиране за сложността на ситуацията (изключението беше много важно, макар тогава да нямахме представа колко сложна и трудна щеше да се окаже много скоро фракционната ситуация). Многонационалните сили бяха особено впечатляващи; присъствието им оказваше стабилизиращо влияние и за пръв път от много месеци Бейрут бе спокоен. Летището, банките и ресторантите отново работеха; хората спокойно се разхождаха вечер по крайбрежния булевард.
Бяхме особено впечатлени от лидерските качества на Танус и неговия план за създаване на етнически балансирана армия. Убедихме се, че ако има достатъчно време и възможност за методично изтегляне на израелските сили, съществува вероятност Танус и армията му да осигурят необходимата стабилност за възстановяване контрола на ливанското правителство над страната.
С течение на времето генерал Танус и аз установихме близко професионално приятелство. Работехме добре един с друг.
Преди да отлети, генерал Веси изложи по пътя към летището какво очакваше от мен в Ливан:
— Очевидно е — каза ми той, — че ливанската армия е единствената ефективна правителствена институция, с която можем да свържем програмата си за помощ. Това означава, че искам да работиш в тясно сътрудничество с генерал Танус за координиране графика на израелското изтегляне с разполагането на силите на Танус, така че ливанците да могат ефективно да заместят израелските сили. Искаме да избегнем възможността за вакуум, който ще поощри подновяване на сраженията между фракциите.
Искам да ми докладваш ежедневно по сателитната радиостанция и по факса, който ще ти оставя. Но дръж информирано и ЕКСАЩ за случващото се тук.
Още нещо: ти ще бъдеш военният съветник на специалния пратеник на президента в Ливан (по това време Робърт Макфарлан) и ще се връщаш във Вашингтон на всеки два или три месеца, за да докладваш пред СНЩ.
С Макфарлан скоро се сприятелихме. Моята главна функция беше да бъда негова връзка с Танус и израелските сили в Ливан. Но това донесе една още по-важна полза: Танус познаваше лично повечето членове на сирийския кабинет и на командването на въоръжените сили — тяхното минало, мотивация и „склонности“. Това бе жизненоважна информация.
Когато Макфарлан посещаваше други арабски държави, аз пътувах с него като част от екипа му. В това си качество осигурявах информация за текущите военни нужди и американската военна помощ. По-конкретно, можех да му кажа какво щеше да иска от нас всяка страна — както и как щеше да погледне на това искане Държавният департамент.
През следващите две седмици живях в хотел „Кадмос“ като обучаващите от специалните сили. Всяка сутрин отивах в британското посолство в западен Бейрут или в резиденцията на посланика в Ярзе, квартал на Бейрут, където се вършеха и дейности на посолството. След атентата през 1983 г. британците позволиха на Съединените щати да използват тяхното посолство, но поради тежките сражения и терористичната заплаха пътуването на посланик Бартоломю дотам понякога бе опасно и се налагаше някои операции до се ръководят от резиденцията му.
Където и да ставаше това, в резиденцията или в посолството, четях последните разузнавателни съобщения, получени от шефа на централата на ЦРУ Бил Бъкли. (Бъкли беше добър в работата си. Той успешно изгради наново мрежата от агенти, загубена при атентата срещу посолството, и ние се разбирахме много добре, но — и това можеше да се предвиди — той невинаги сътрудничеше в споделянето на информация с хора извън офиса си.) Оттам отивах в Министерство на отбраната за бърз преглед на ситуацията по сигурността с генерал Танус. По някое време се срещах и с посланик Бартоломю (изключителен човек във всяко отношение — винаги открит с мен и аз с него), за да го информирам за последното развитие на ситуацията и да получа инструкции от него. Всяка вечер изпращах на генерал Веси подробно съобщение по факса (същата информация отиваше и в щаба на ЕКСАЩ обикновено при дежурния офицер подполковник Чарли Вилхелм в Дирекцията за оперативно разузнаване J–3).