Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Ескалация
Още преди изтеглянето на израелците морските пехотинци на летището бяха обстрелвани от позициите на друзите на хълма над града. Друзите очевидно се надяваха такива провокации да склонят ливанското правителство към по-голямо споделяне на властта.
В края на юли няколко минохвъргачни залпа паднаха в границите на охранявания от морските пехотинци периметър; и отново в края на август в резултат на по-тежък артилерийски обстрел загинаха морски пехотинец сержант и един лейтенант. Въпреки че морските пехотинци разполагаха със значителна огнева мощ — 155-милиметрови гаубици, пет танка М–60 и огневата мощ на флота, — те засега се въздържаха да я използват. Но този път провокацията беше прекалено голяма и пехотинците отвърнаха на огъня със своите 155-милиметрови гаубици.
Подозирахме също, че християнската милиция стреляше от време на време по морските пехотинци, за да ги заблуди да използват масивната си огнева мощ срещу друзите и шиитите и да ги въвлече в сраженията.
Три дни преди израелското изтегляне лидерите на двете главни мюсюлмански милиции направиха отделни заявления, твърдейки, че морските пехотинци са се обърнали срещу мюсюлманите — ситуация, която се влошавала допълнително от помощта с обучение, която пехотинците осигурявали на ливанската армия (която практически беше нулева). Въпреки че пехотинците се опитваха да се придържат към принципите на мисията си и отговаряха на огъня само при самозащита и без да вземат страна в конфликта, сега бе очевидно, че фракциите и техните милиции не следват същите правила и се опитват да свържат пехотинците с доминираното от християни ливанско правителство в очите на хората.
Израелското нахлуване успя да отърве Ливан от ООП, но не помогна с нищо за неутрализиране на въоръжените мюсюлмански фракции, които просто изчакваха и укрепваха редиците си, докато израелското изтегляне им позволи бързо да запълнят вакуума и да възобновят войната си срещу доминираното от християни правителство.
До двайсет и четири часа след изтеглянето милициите се втурнаха да завземат освободените територии: „Амал“ контролираше западен Бейрут (голям брой шиити се преместиха в източен Бейрут и се настаниха своеволно в хотели и апартаменти); Народната социалистическа партия на друзите контролираше района на планината Шуф; сирийците контролираха района на долината Бекаа и големия брой шиити в този район; християнската фаланга контролираше източен Бейрут и се опита да превземе от друзите хълма над летището и да го задържи до пристигането на бригада от ливанската армия; на юг Израел създаваше собствена униформена милиция, предназначена да предотврати шиитски и палестински нападения срещу северен Израел. Сунитите, които бяха по-умерени и богати, избраха да не се намесват в конфликта.
След израелското изтегляне Бейрут се превърна в напълно несигурен въоръжен лагер. Скоро започна тежък артилерийски и минохвъргачен обстрел на християнския източен Бейрут и морските пехотинци на летището. Смъртта постоянно дебнеше всички — от снайпери, престрелки между фракциите, засади и безогледна стрелба с тежка артилерия и ракети. Това понякога означаваше хиляди снаряди, които превръщаха за по-малко от половин час цели части на града в руини.
Общо взето, това беше истински ад — убийства, отвличане на заложници, фракционна война и тежък артилерийски обстрел, — предназначен да свали правителството, да изгони американските, френските и италианските сили и да позволи на всеки външен спонсор (Сирия и Иран) да постигне собствените си политически и религиозни цели. Асад и иранците седяха на клона като безгрижни птици. Никой не можеше да ги контролира и беше невъзможно да им се влияе — но целите им бяха различни.
Сирия целеше да контролира Ливан чрез подкрепата си за милициите на „Амал“ и Народната социалистическа партия, както и за подкрепяните от Иран терористични дейности, но искаше да предотврати разпространението на ислямската революция в Сирия и Ливан.