Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
През нощта на 10-ти септември той докладва за приближаването на конвои от територията на друзите и разтоварването на войски пред неговата позиция.
Малко след това бе атакувана една от ротите му. Тя даде седем убити, четиридесет и трима ранени и неколцина изчезнали, а командирът й беше насечен на парчета с брадви. Нападателите, които не говореха арабски, вероятно бяха бойци от иранската революционна гвардия от Баалбек. Аун обезумя.
Въпреки че тежките сражения по хребета отслабнаха през следващата седмица, друзите със сирийска подкрепа започнаха да обстрелват офицерите с дългоцевни снайперистки пушки. Командването понесе тежки загуби и разколебаните войници се завряха в дупките си. Това от своя страна силно увеличи уязвимостта им от проникване на друзите през нощта, което накрая можеше да осигури подход към президентския дворец и резиденцията на посланик Бартоломю в квартала на Бейрут Ярзе и в крайна сметка да означава край на ливанското правителство, както и на програмата за помощ на Съединените щати.
Дните отминаваха и друзите започнаха да засилват натиска си. Основните им атаки се осъществяваха през нощта срещу предния южен склон, където атакуващите бяха защитени от ливанския артилерийски огън, подкрепящ отбраняващата се бригада. С всяка атака Аун все повече се паникьосваше.
През този период бях с Танус денонощно, давах препоръки за тактически решения и поощрявах по-агресивни операции.
Посещавахме бригадата поне два пъти седмично и веднъж, докато проверявахме предните отбранителни позиции, избягнахме на косъм снайперистките куршуми.
С всеки изминал ден се засилваше натискът на ливанското правителство морските пехотинци и военноморската сила до брега да се намесят в подкрепа на ливанската армия. Самият Джемайел започваше да се паникьосва. Той сега си представяше всяка нощ как орди бойци от иранската революционна гвардия атакуват двореца и съсичат всички на парчета.
Една нощ — не си спомням точно датата — посланик Бартоломю ме помоли да го придружа на среща с Джемайел. Когато пристигнахме в двореца, Танус вече беше там. Джемайел се намираше в ужасно състояние.
— Колко още смяташ, че ще издържим? — попита ме той, видимо разтревожен.
— Дотогава, докогато войските ти искат да се бият — отговорих му. — Като изключим сирийската артилерия, вие имате предимство. Но трябва да бъдете по-агресивни — екипите ви трябва да патрулират повече и да им причиняват това, което те сега ви причиняват. Въпреки че нямате много артилерия, разполагате със самолети и бомби, но не сте ги използвали досега.
— Нашите пилоти нямат опит с пускането на бомби — отговори той. — Освен това не разполагаме с екипировката, която прикрепва бомбите към самолетите.
— Ние можем да ви помогнем за този проблем — казах аз.
Към края на срещата той се успокои.
След това Танус ми благодари.
— Джемайел просто искаше да чуе истината и от някой друг, освен от мен — обясни ми той.
Свързах се с Джери Тътъл и с помощта на двама флотски механици бяха изработени механизми и места за закрепване на бомбите върху самолетите (за използване само по светло).
През следващите два дни ливанските военновъздушни сили бомбардираха предполагаеми райони на концентрация на войски и сгради, използвани от друзите за стрелкови позиции. Макар бомбардировките да не бяха особено ефективни, те осигуриха голяма психологическа подкрепа на армията.
Робърт Макфарлан поиска промяна в правилата за намеса на морските пехотинци, за да могат да окажат подкрепа на ливанската армия по хребета в Сук ал Гарб. Вашингтон одобри промяната, но отново подчерта, че мисията на морските пехотинци остава същата. Заповедта оставяше окончателното решение за огън срещу Сук ал Гарб на Тим Джеракти, който го взе с голяма неохота. Той знаеше, че след това пехотинците ще бъдат въвлечени много по-дълбоко в конфликта. Тъй като подкрепяха ливанската армия (въпреки че по това време тя се състоеше от почти 60 на сто мюсюлмани), щеше да изглежда, че подкрепят християнското правителство и следователно вече нямаше да бъдат „безпристрастни“.
На 19-ти септември в два часа сутринта обичайната атака срещу 8-ма бригада в Сук ал Гарб започна с артилерийски бараж. След час и половина Симон Куазис, шефът на военното разузнаване на Ливан, събуди панически американския полковник Гатанас, член на щаба на Макфарлан.
— Без американска помощ — заяви му той — Сук ал Гарб ще падне до половин час.
Гатанас ми позвъни с това съобщение и каза, че отива в командния пункт на 8-ма бригада, за да говори лично с Аун.