Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Залових се за работа още на следващия ден и, така да се каже, обърнах гръб на лагера. Само по този начин можех да удържа властта над основните моменти в живота ми. И все пак от време на време човек се обръща да хвърли поглед около себе си; и тогава виждах лагера и тези мъже, които се разхождаха безцелно в обляния от слънце двор. Понякога се питах какво значи всичко това. Те се скитаха с глупавите дълги геги в ръце като някакви обезверени поклонници, омагьосани и хванати в плен от изгнилата ограда. Думите „слонова кост“ кънтяха във въздуха, те се носеха като шепот, като въздишка, човек би казал, че тези хора се молеха на тях. Над всичко тежеше като мирис на труп дъхът на безумна алчност. Господи! Никога преди не бях виждал такъв недействителен свят. А извън лагера безмълвната пустош, която ограждаше това петънце върху земята, бе огромна и непобедима, като зло или като истина, търпеливо очакваща края на това невероятно нашествие.

Тези месеци! Но няма значение. Случиха се най-различни неща. Една вечер един навес от трева, пълен с цветна басма, мъниста и бог знае още какво, пламна изведнъж, така, сякаш земята се бе разтворила отмъстително, за да изгори този боклук. Аз си пушех спокойно лулата до разглобения параход и видях как всички заподскачаха в светлината като луди с високо вдигнати ръце. Дебел мустакат човек се втурна към реката с ламаринено ведро в ръка. Той ме увери, че всички „се държат великолепно, великолепно“, загреба половин ведро вода и изтича обратно. Забелязах, че ведрото е пробито. Тръгнах бавно към лагера. Разбира се, навесът бе изгорял като кутия кибрит. Нищо не можеше да се спаси. Пламъците бяха лумнали високо, бяха прогонили всички, бяха осветили всичко — и бяха изгаснали. Навесът представляваше купчина въглени, които все още пламтяха яростно. Наблизо биеха негър. Говореше се, че той бил причинил пожара. Той крещеше неистово. По-късно, след няколко дни, го видях да седи на сянка, много болен, и да се мъчи да се възстанови. След това стана и изчезна — джунглата го прибра в пазвата си, без звук и без следа. Като се приближих до пожара, застанах случайно зад гърба на двама души, които си говореха нещо. Чух да споменават името на Курц, а след това думите: „Да се възползуваме от този нещастен случай.“ Единият от тях бе управителят. Казах му „Добър вечер“. „Виждали ли сте някога такава… невероятна гледка?“ — отвърна той и отмина. Другият остана. Той бе много добър агент, млад, с обноски на джентълмен, малко сдържан, с разперена брадичка и нос като клюн. С другите агенти се държеше студено. А те от своя страна твърдяха, че е шпионин на управителя. Аз почти не бях разговарял с него. Разприказвахме се и след малко се отдалечихме от съскащото разорение. Той ме покани в стаята си, в главното здание на лагера. Запали клечка кибрит и аз забелязах, че този млад аристократ не само имаше тоалетна масичка с инкрустирано сребро по нея, но също и цяла свещ за свои нужди. Точно по това време само управителят имаше право на свещи. Местни рогозки покриваха глинените стени; копия, щитове и ножове висяха като трофеи. На този човек бе поверена задачата да прави тухли — така поне ми бяха казали; но в целия лагер нямаше нито една тухла, а той бе прекарал тук повече от година — в чакане. Изглежда, не можеше да произвежда тухли без нещо, но не зная точно какво — навярно слама. Както и да е, това нещо го нямаше тук и тъй като бе малко вероятно да пристигне от Европа, не ми стана ясно какво всъщност чакаше той. Може би някакво чудо. Така или иначе, всичките шестнадесет или двадесет поклонници чакаха нещо; честна дума, това занимание, изглежда, не им бе неприятно, ако се съди по начина, по който запълваха времето си, въпреки че само болести ги спохождаха. Те непрекъснато клюкарствуваха и злословеха един срещу друг по много глупашки начин. Над лагера се носеше заговорнически шепот, но, разбира се, от това не излизаше нищо. И заговорът бе недействителен, както всичко останало, като великодушната измама на цялото начинание, като разговорите им, управлението им, като преструвките им, че работят. Действително беше само желанието им да бъдат назначени в лагер, където има слонова кост, и да печелят проценти. Те интригантствуваха, клеветяха се и се мразеха поради процентите, но никой не би вдигнал и малкия си пръст за нищо, съвсем не. Небеса! Има нещо гнило в света, който позволява на един човек да открадне кон, докато друг не бива да поглежда дори оглавника. Направо открадва кон. Много добре. А друг погледне по особен начин оглавника и докарва до изстъпление и най-снизходителния светец.