Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Изведнъж се чуха гласове и шум от нозе. Бе пристигнал керван. Яростно гъмжило от грозни звуци избухна отвъд дъсчените стени. Всички носачи говореха едновременно и посред шумотевицата се чу тъжният глас на главния агент, който „отказваше да работи“ със сълзи в гласа си за двадесети път този ден… Счетоводителят бавно се надигна от стола си. „Каква ужасна врява“ — каза той. Тихо прекоси стаята, погледна болния, върна се и додаде: „Не чува нищо.“ „Какво! Да не е умрял?“ — попитах стреснато. „Не. Още не“ — отговори той с голямо самообладание. След това, като поклати глава към врявата на двора, прибави: „Когато човек трябва правилно да вписва цифри, започва да мрази тези диваци — да ги мрази до смърт.“ За миг се отдаде на мислите си. „Когато видите господин Курц — продължи той, — кажете му от мое име, че всичко тук — и погледна към бюрото си — е наред. Не обичам да му пиша. С нашите писмоносци човек никога не знае в чии ръце може да попадне писмото му. Например в централния лагер.“ Той ме изгледа втренчено с кротките си изпъкнали очи. „Курц ще отиде далеч, много далеч — започна отново. — Не след дълго ще заеме голям пост в администрацията. Там горе, в съвета в Европа, разбирате, нали?… Искат да го издигнат.“

След това продължи да работи. Шумът навън бе стихнал и на излизане аз се спрях на вратата. Сред монотонното бръмчене на мухите агентът, който си заминаваше за родината, лежеше пламнал от температура и безчувствен; другият, надвесен над книгите си, коректно вписваше цифри на съвършено коректни сделки; а петдесет стъпки под прага на вратата аз виждах неподвижните върхари на гората на смъртта.

Най-сетне на следния ден напуснах лагера с керван от шестдесет души. Чакаше ни път от двеста мили.

Не е необходимо да ви разказвам подробности от пътуването — пътеки, навсякъде пътеки. Утъпкана мрежа от пътеки, които браздяха пустата земя, провираха се през високата и изгоряла трева, през шубраци; те се изкачваха и слизаха по хладни урви, по каменисти нажежени хълмове и накрая самота, каква самота! Никъде никаква човешка душа, нито колиба. Населението бе отдавна избягало. Но представете си, че множество тайнствени негри, въоръжени с всякакъв вид оръжие, изведнъж започнат да сноват по шосето между Дийл и Грейвсенд и да ловят фермери наляво и надясно, за да им носят тежките товари. Сигурно и тогава всяка ферма и всяка къща наоколо много скоро ще се обезлюдят. Само че тук и жилищата бяха изчезнали. Въпреки това минах през няколко изоставени села. Има нещо по детски тъжно в развалините. Ден след ден бях следван от тропота на шестдесет чифта боси нозе, всеки чифт превит под тежестта на сто и двадесет килограма. Нощуване, хранене, сън, вдигане на лагера, поход. От време на време впрегнат носач спи вечен сън сред високата трева до пътеката, а до него лежат празната му кратунка за вода и дългата му тояга. Страшна тишина наоколо и навсякъде. Може би през някоя тиха нощ само се долавяше трепет на далечни тъпани, който изчезва и нараства, трепет огромен и нищожен; звук кобен, умоляващ, подстрекаващ и див — може би криещ такъв дълбок смисъл като звука на камбани в някоя християнска страна. Веднъж срещнах бял човек с разкопчана униформа да лагерува до пътеката край въоръжен ескорт от високи занзибарци, много гостоприемен и празнично настроен, да не кажа пиян. Грижел се за поддържането на пътя, заяви той. Не мога да твърдя, че видях някакъв път или някакво поддържане, освен ако тялото на негър на средна възраст с дупка от куршум в челото, в когото едва не се спънах три мили по-нагоре, би се смятало за постоянно подобрение на пътя. С мен пътуваше бял, не бе лош човек, но много пълен и с досадния навик да припада по горещите хълмове, които бяха отдалечени с мили от най-близката сянка или вода. Отегчително е да придържаш сакото си като сенник над главата на човека, докато той се свести. Не можах да се въздържа и веднъж го попитах защо въобще е дошъл тук. „Да натрупам пари, разбира се. Ти за какво мислиш, че съм дошъл?“ — каза той презрително. След това се разболя от треска и трябваше да го носим в плетена люлка, закачена на прът. А тъй като тежеше много, имах непрекъснати разправии с носачите. Те се дърпаха встрани, противяха се, бягаха и изчезваха с товарите си в нощта — истински бунт. Така една вечер произнесох реч на английски с помощта на жестове, които шестдесет чифта очи разбраха, и на следващата сутрин въжената люлка тръгна начело на колоната. След един час всичко се изтърси на земята в един храсталак — човекът, люлката, стоновете, одеялата. Истински ужас! Тежкият прът му бе протрил носа. Той много настояваше да убия някого, но наоколо нямаше и следа от носач. Припомних си стария лекар: „Би било интересно за учения да наблюдава умствените промени, в отделния човек на самото място.“ Имах чувството, че ставам интересен обект за научен експеримент. Но всъщност това няма връзка с разказа ми. На петнадесетия ден огромната река отново се ширна пред мен и аз влязох, накуцвайки, в централния лагер. Той бе построен на затънтено място, заобиколен от лесове и шубраци. От едната страна бе ограден с воняща кал, а на останалите три се издигаше невероятна ограда от тръстика. Вместо врата в оградата зееше дупка и още от пръв поглед ми стана ясно, че това предприятие се ръководи от някой мекушав, нещастен дявол. От зданията се появиха лениво бели мъже с дълги тояги в ръка. Те дойдоха да ме погледнат, а после изчезнаха някъде. Един от тях, дебел, лесно възбудим човек с черни мустаци, ми съобщи с голяма голословност и много отклонения, щом разбра кой съм, че параходът ми се намирал на дъното на реката. Новината ме смая. Какво? Как? Защо? О! Всичко било наред! Сам управителят бил там. Всичко било съвсем наред! Всички се държали великолепно! Великолепно! „Непременно — каза той много възбудено — трябва да отидете и да се срещнете веднага с главния управител. Чака ви!“