Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
— Не съм казвала такова нещо.
Стъпалата бяха тесни и стръмни, затова слизахме бавно и предпазливо. Подминахме две-три дълги площадки на равнище, по-ниско от нашето, но продължихме да слизаме, докато вече нямаше къде да вървим. Най-долу имаше още една метална решетка, но този път, когато Лили я докосна, тя не се отвори. Възрастната жена я задърпа, ала решетката не се помръдна. Наложи се да изпълним нещо като танц върху тясното стълбище, докато Шобан се промуши между нас и мине отпред. Блъсна няколко пъти вратата, после я бутна и с рамо. Тя се огъна, ала пак не се отвори. Ирландката ни накара да се върнем малко нагоре по стълбата, хвана се здраво за перилата и изрита с все сила ключалката.
Вратата зейна с трясък.
Долу светеха само лампите, окачени в края на витата стълба. Осветяваха кръг с диаметър десетина метра, след това беше тъмно като в рог. Колкото и да напрягах очи, не видях нищо — там можеше да има тухлена стена или цяла притихнала войска. Тъкмо пак ме достраша, когато зърнах очукана стара кутийка от кока-кола, която се въргаляше вече под последните метални стъпала. „Бог да пази Америка“, помислих си аз.
— Миличка! — извика Лили.
Шобан вече бе извадила фенерчетата от сака, който носеше на рамо. Даде едно на възрастната жена, а другото задържа. Лили щракна копчето на фенерчето и го включи — беше много по-силно от крушките по стълбището — пред нас изникна широк проход. Подът беше пръстен, стените — от грубо изсечен камък. Шобан прокара лъча на фенерчето по тавана и стените на прохода. Не се виждаше и чуваше нищо.
— Пък аз си мислех, че тук долу има поне плъхове и други гадинки — отбелязах.
— Не. Плъховете не са чак толкова глупави — отвърна Лили и ни поведе напред.
Много утешително, няма що!
Проходът не бе особено стръмен, но въпреки това ни водеше неумолимо надолу. Стана по-студено, течението, което бях усетил още горе, се засили и промени посоката си, така че сега духаше право в лицата ни. Накрая проходът стана равен и се разшири дотолкова, че лъчите на фенерчетата вече не стигаха стените — имах чувството, че стоим на перон на метрото и влакът се задава с пълна скорост към станцията. Странното на вятъра обаче беше, че не издаваше никакъв звук.
Лили ни поведе към една чупка в тунела, след която проходът ставаше по-стръмен и тесен, пред нас изникнаха и стъпала, изсечени надве-натри в пръстта. В светлината на танцуващите лъчи на фенерчетата видях, че на стените пише нещо. Отпърво помислих, че съм зърнал руни, но те не приличаха на онези, на които вече се бях натъквал. Различих и думи, изсечени върху камъка, някаква странна смесица от латински и староеврейски. Имаше и знаци, които биха могли да са и букви, но от азбука, каквато не бях срещал през живота си. Пресегнах се и докоснах за миг с пръст един от издълбаните в камъка знаци, сетне все така бързо дръпнах ръка.
Стените бяха ледени, точно както ключът от вратата беше горещ.
Проходът отново зави много рязко, така че Лили, която беше само на три-четири крачки пред мен, за миг изчезна от погледа ми. Точно като кутре, което е изприпкало напред и се е отдалечило от господаря си, се обърнах и погледнах през рамо Шобан — да ме успокои, че всичко е наред. Но веднага съжалих, че съм го сторил: върху лицето й се бе изписал същото притеснено изражение, както преди засадата, която Тулий ни устрой в Удхендж.
Щом завих, видях, че след чупката проходът се изкачва нагоре, сетне се спуска надолу, а някъде отпред грее ярка светлина, озарила бабунката по пътя. Ума се наведе над рамото на Лили и по-възрастната жена й прошепна нещо на ухото. Угаси фенерчето и го подаде на Ума. На фона на ослепителната светлина видях как Лили се изкачва, после слиза от малкото възвишение по пътеката. Ума чакаше.
— И сега какво? — попитах аз Шобан, когато и тя дойде при индийката.
— Каза да чакаме.
— Какво?
— Прави каквото ти казват — тросна се ирландката.
След няколко секунди силуетът на Лили отново изникна на хълмчето и тя ни махна да я последваме. Тръгнахме по пътеката, светлината стана още по-ярка, вятърът се усили. Лили стоеше с разперени ръце на входа. Когато застанахме зад нея, светлината вече беше толкова ослепителна, че не можех да гледам пред себе си. Лили се извърна с лице към нас и съм готов да се закълна: от блясъка лицето й бе хванало лек тен. С румените си пълнички бузки приличаше на добродушна червендалеста бабка от Флорида.
— Елате! — прикани тя.
И навлезе в светлината.
След като минахме през входа, светлината погълна и нас, макар и да не можех да кажа откъде струи. Трябваше да присвия очи и да ги затуля с длан, за да видя къде стъпвам, но единственото, което разбрах, бе, че се намираме в огромно подземно помещение. Светлината беше навред, обгръщаше ни като светла мъгла. Когато се движехме, оставяхме подире си тъмни дири, точно както ако прокараш пръст по заскрежено стъкло, се вижда следа. Чуваше се някакъв приглушен постоянен тътен, сякаш една и съща нота бе изпълнявана в различни октави, за да продължи да кънти до безкрайност.