Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
В дъното на коридора Лили отвори врата, зад която имаше стълба, водеща надолу. Завъртя ключа до вратата и включи мъждивите крушки по тавана. Без да казва и дума, ни поведе надолу. Ума вървеше зад нея, после идвах аз, Шобан подсигуряваше тила.
Веднага щом слязохме, Лили дръпна висящо шнурче — и добре че го направи, защото светлината по стълбището угасна миг-два по-късно — и запали друго мъждиво осветление по тавана, което не можеше да разсее дори мрака по ъглите в подземието. Всъщност така вероятно бе за предпочитане, защото и малкото, което се виждаше, бе доста занемарено. Сивият циментов под бе много мръсен, по ъглите, които, слава богу, не се виждаха, сигурно имаше валма пепеляк. Каквато и да се явяваше, жената в черно определено не бе от най-големите чистници.
В дъното на просторното подземие имаше дървена врата. На пирон до нея бе окачен дълъг тънък ключ. Вратата нямаше ръкохватка, затова пък имаше ключалка.
— Много обезопасено, няма що! — отбелязах аз. — Представяте ли си какво ще обяснявате на застрахователите, ако някой извърши кражба с взлом?
Лили се обърна и ми се усмихва.
— Нали нямаш нищо против честта да отключиш?
— Защо изобщо питаш! — възкликнах аз, после минах пред нея и грабнах ключа.
Само бях докоснал с пръсти метала, и се дръпнах. Изкрещях колкото ми глас държи. Сякаш бях пъхнал длан в тенджера с вряла вода. Погледнах си пръстите: по върховете им бяха избили мехурчета. Във въздуха се носеше миризмата на опърлено месо.
— По дяволите.
— Следващия път не се прави на толкова отворен! — посъветва ме Лили.
Ума ме погледна и поклати глава.
Лили свали ключа от пирона. И не й стана нищо! Не си опари пръстите, кожата й не засъска, не й избиха мехури. Възрастната жена пъхна ключа в ключалката и отвори вратата, после ни махна да минем пред нея. Шобан избърза и тръгна пред Ума, аз закретах подире им. Докато влизах през вратата, внимавах много да не я допирам. Лили влезе последна, като затвори вратата и я заключи. Окачи ключа на друг пирон от отсамната страна на рамката.
— Нещо те притеснява ли? — попита ме тя, забелязала, че съм се вторачил в ключа.
Поклатих глава.
— Ей това е врата, през която не може да проникне никой крадец — казах й аз.
Лили също кимна и се промуши покрай нас, за да мине отпред.
Проходът беше с дюшеме по пода, стените обаче бяха от гол, грубо одялан камък. Беше осветен от слаби жълти крушки с метална мрежа върху тях, наслагани на еднакво разстояние една от друга. Горе на улиците беше топло, тук обаче бе доста хладно. Усещах леко, но постоянно течение, от което ме побиваха тръпки. Всъщност не само от него.
— Кой плаща тока? — поинтересувах се аз, след като дълго бяхме вървели в мълчание.
— Моля?
— Светилната. Крушките са електрически, нали? Няма никакви номера и фокуси.
— Не, няма фокуси — потвърди Лили.
— Та кой плаща тока? Все някой го прави, нали? Електрическата компания надали изпраща сметките на „призрачната жена в черно“. Кой плаща?
Лили ме хвана за ръката.
— Не е ли все тая, моето момче? Не мислиш ли, че сега е по-добре да се притесняваш за други неща?
— А, сигурно — изпелтечих аз.
Но пак ми се искаше да узная за тока.
По едно време в прохода се появи лек наклон, той ту се стесняваше, ту се разширяваше. Подминахме някакви тръби, на които пишеше „Бритиш Газ“, и аз разбрах, че сме в градската канализация — ето кой: общината! — покриваше сметките. Но не го споделих с другите.
Проходът свърши при вита метална стълба със стъпала, които бяха толкова тесни, че на тях можеше да застане само един човек. Имаше метална решетка, та никой да не слиза долу, и върху нея бе окачена табела „ОПАСНО ЗА ЖИВОТА“. Но решетката не беше заключена — Лили я вдигна и без да му мисли много-много, заслиза надолу.
— Този знак защо е сложен, за да не се влиза ли? — поинтересувах се аз.
— Аха.
— Значи не е опасно.