Фаворитката на султана

– Дамата уши подарък за Негово Величество – казвам аз, – прекрасна вещ, която ѝ обещах да му предам лично, стига да имам тази възможност.

– Ами той каза, че ще се отбие. Ще се постарая да имаш тази възможност.

– Бих предпочел да го направя насаме.

– Надявам се, че няма да навредиш на моя Чарли.

Уверявам я, че не бих направил нещо подобно, и ми се приисква изобщо да не бях отварял дума.

Малко по-късно Бен Хаду се изправя, благославя домакинята ни за любезната ѝ покана, казва, че се моли за божията благосклонност към малкия ѝ син, благодари за вечерята и си тръгваме. В преддверието посланикът се нахвърля гневно срещу мен.

– Къде ти беше умът да си позволяваш подобно скандално държание с любовницата на краля?

– Скандално? Не съм направил нищо нередно. – Объркан, премислям случилото се през последните два часа и се чувствам оскърбен.

– Видях я да ти сипва вино и ти пресуши чашата!

О, виното. Надявах се, че не е забелязал.

– Възразих, казах, че не пия алкохол, но тя настоя и не исках да предизвиквам сцена.

– Ти си позор за исляма и за императора!

– Той ли е позор? – прогърмява нечий глас, обръщаме се и се озоваваме пред Негово Величество, краля на Англия, който приближава към нас с лъщящо от пот лице и накривена перука.

Бен Хаду веднага се покланя ниско.

– Поднасям ви скромните си извинения, сър.

– Защо, какво сте направили? – Крал Чарлс го потупва по гърба и се обръща към мен. – Вашият посланик като че ли не е много доволен от вас, господине: да не би да флиртувахте с дамите? Не мога да ви виня за подобно нещо! Чух за малкото ви приключение в парка. Е, трябва да повторите представлението, може би този път без инцидента с панталона, тъй като наистина обичам смела езда.

Калайджията го уверява, че за него ще бъде истинска радост да организира ново изпълнение, и понечва да се присъедини към краля обратно в трапезарията на херцогинята, но Чарлс ни отпраща с любезни пожелания за лека нощ:

– Този късен час е подходящ само за развратници и комарджии, а съм убеден, че не сте нито едно от двете.

Така че сме свободни.

Връщам се в стаята си и заварвам Момо да наднича пребледнял, покатерен върху балдахина на леглото.

– Един мъж влезе – обяснява ми разтреперан.

– Какъв мъж? – Стомахът ми се свива от ужас.

Той описва идеално Рафик до най-малките подробности, чак до заоблените носове на червените му чехли.

– Той видя ли те?

Момо клати глава.

– Покатерих се тук. Амаду го ухапа по ръката и той го нарече с куп лоши думи и го изрита, но Амаду вдигна врява, така че той се поогледа и бързо си тръгна.

– Но как е влязъл? Вратата беше заключена.

– Имаше ключ.

Значи, Рафик е подкупил прислужниците и разполага с дубликат; оригиналният ключ беше пъхнат в пояса ми. Облекчението, че Момо е добре и не е разкрит от врага ми, е помрачено от страха, че Рафик ще се върне, щом оставя момчето следващия път само. След това се сещам за нещо друго. Чантата ми...

Започвам да я търся трескаво, но нея, разбира се, я няма. Заедно с всичките ми пари и нещата, които ми повери султанката, за да осигуря еликсира. Както и скритият в подплатата бродиран свитък на Алис. Всичко е изчезнало; ще трябва най-сетне да се изправя срещу този мъж. Нищо не мога да направя за парите, но свитъка... вземам по две стъпала едновременно нагоре към таванския етаж, където са настанени останалите от делегацията, и влизам, без да почукам. Избутали са непривичните за тях високи дървени легла в дъното на стаята и всички с изключение на трима, които тихо играят на карти в ъгъла, са налягали по земята, увити в одеялата и наметалата си като огромни ларви. Слабата светлина от свещите хвърля гротескни сенки.