Да яхнеш Змията
- Автор: Кеннел Стивен Джозеф
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Да яхнеш Змията». Краткое содержание книги:
Фу Хай усети, когато куршумите го пронизаха. Също както преди, когато беше в Града на върбите, не почувства болка. Тялото му политна назад и стана неконтролируемо. Той лежеше във водата, допрял глава до стената на тунела. Не можеше да диша, нито да движи краката си. Ръцете му натежаха като олово, но се размахваха пред него, сякаш принадлежаха на друг.
После красивата чернокожа жена се наведе над него. Беше осветена в гръб от пламъка на свещите. Гледаше го безучастно. Фу Хай се опита да фокусира поглед върху нея, но образът й постепенно избледняваше. Той трябваше да направи нещо, но не си спомняше какво. Дясната му ръка падна върху раницата със странния механизъм и се вкопчи в нея като в спасително въже. Сетне вече не гледаше чернокожата жена, а сестра си…
Беше ясен, слънчев ден в Пекин, Сяо Жи беше десетгодишна. Двамата се разхождаха в градината в задния двор. Майка му беше вкъщи и готвеше. Скоро баща му щеше да се върне от калиграфската работилница. Фу Хай бе измайсторил за Сяо Жи птица от хартия — сложна и с множество гънки. Прави я цял следобед. Дръпнеш ли опашката, птичката размахваше крила. Фу Хай показа на любимата си сестричка как да си играе с нея. Грейналите й детски очи искряха от вълнение, а овалното й личице сияеше. Белите й зъби и черните очи блестяха. Приличаше на диамант. Той я обичаше толкова много.
— Фу Хай — попита тя, — тази птичка наистина ли е за мен?
— Няма достатъчно хубав подарък за теб — усмихна се той. — Бих дал живота си, за да те направя щастлива.
И Фу Хай протегна ръка да й даде хартиената птица. Беше неизразимо доволен, че отново е предизвикал възторг в красивите й очи. Никога нямаше да я изостави и да допусне тъга да помрачи очите й. Сяо Жи взе хартиената птичка и се усмихна. Над главите им през изящните извити клони на разцъфналата кайсия блестеше бледосивото, изпъстрено с малки бели облачета вечно ведро небе на Северен Китай. И после, сякаш актът на даване най-сетне му донесе покой, пред очите му падна мрак и Фу Хай издъхна.
Таниша видя, че ръката на младия китаец се протяга, сякаш иска да й даде нещо. И тогава забеляза, че той се опитва да вдигне раницата. Ръката му трепереше, а очите умоляваха, все едно най-важното нещо на света беше да й даде раницата.
Тя я грабна и извади метална кутия, която явно вече беше отваряна. Кожените ремъци бяха прерязани. Отстрани имаше надпис на руски. Отвори кутията и видя онова, което според нея беше една от изчезналите руски ядрени бомби в куфарчета. Тя се изправи, като внимателно държеше кутията пред себе си, после тръгна към Уилър.
Той лежеше по гръб във водата.
— О, боже, Уилър, моля те, не ме оставяй!
Той отвори очи.
— Че къде бих могъл да отида? — промърмори, после видя кутията в ръцете й и попита: — Какво е това?
— Мисля, че е…
— Бързо я изнеси оттук. Трябва да я дезактивират.
— А ти?
— Аз съм добре. Чувствам се страхотно.
Уилър се закашля и от устата му потече кръв.
— По дяволите, ти умираш.
Неочаквано на бледото му лице грейна усмивката на Шегаджията.
— Върви. Иначе всички ще умрем.
Таниша стана и се завтече към изхода на тунела, но мислите й бяха при Уилър. Подхлъзна се и падна на колене, като едва не изпусна кутията. Притисна я до гърдите си, защото се уплаши, че ако я изтърве, няма да може да я намери в мастиленочерния мрак. Задъха се и от очите й бликнаха сълзи. Не виждаше нищо.
Не знаеше колко време бе тичала в тъмнината, но най-сетне й се стори, че вижда светлина. Хукна по-бързо и след няколко минути бе заслепена от прожектор с халогенна крушка от петстотин вата.
— Стой! — изкрещя командирът на екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия.
— Не стреляйте! Тя е ченге — каза Ал Катсукура и се завтече към Таниша.
— Детектив Уилямс от полицията в Лос Анджелис — задъхана се представи тя. — Намерих бомбата.
Един от командосите взе металната кутия, внимателно я отвори и веднага разбра какво има вътре.
— Тя има право — рече той и бързо сложи кутията в куфара, който носеха.
— Трябва да му помогнете. Той е в тунела — каза Таниша. — Там има стотици имигранти. Моля ви, помогнете му. Той умира.
— Кой?
— Партньорът ми — отговори тя, без да добавя нищо повече, а и Ал не я поправи.