Да яхнеш Змията
- Автор: Кеннел Стивен Джозеф
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Да яхнеш Змията». Краткое содержание книги:
— Тиша — прошепна той. — Добре ли си?
Тя се закашля, сетне повърна, изплю се и каза:
— Каква гадост.
— Добре ли си? — повтори той и най-сетне успя да хване рамото й.
— Ако не броиш литъра помия, която изпих. Улучи ли го?
— Мисля, че не.
Той й помогна да стане и двамата се заслушаха в тишината.
Самолетите бяха престанали да излитат и сега те чуваха само собственото си дишане.
— Пушката в теб ли е? — прошепна Таниша.
— Изпуснах я.
— Запали фенерчето и я потърси. Може би патроните още са сухи.
— Изтървах и фенерчето.
— Браво.
— Никога не съм твърдял, че ме бива за такива неща. Само съм на разположение.
— Да вървим — каза тя и отново го хвана за ръката.
Двамата насочиха напред револверите и тръгнаха бавно и колкото е възможно по-безшумно.
Фу Хай чу изстрелите, които прозвучаха като далечни фойерверки в тунела. Той приклекна в мрака, стискайки в едната си ръка незапаленото фенерче, а в другата — пистолета, който Сухоземния дракон му бе дал. Имигрантите бяха изпаднали в паника и говореха едновременно. Фу Хай се сниши още и хвана с две ръце руския автоматичен пистолет. Сетне, за да успокои по-скоро себе си, той подхвана популярна песен, която всяко дете в Китай знаеше, независимо на какъв диалект говореше. Един по един, имигрантите се присъединиха към него. Децата като по чудо спряха да плачат. Докато клечаха във водата и тихо пееха, Фу Хай се запита какво да направи по-нататък.
Уили беше в задната част на микробуса на екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия, който се движеше по магистрала „Санта Моника“. Той седеше неподвижно на дървената пейка срещу младите мъже с униформи и строги лица и полагаше усилия да запази хладнокръвие. Не поглеждаше встрани. Седеше спокойно и чакаше.
Уили знаеше, че първата крачка към победата е това пътуване до летището. Те искаха да имат възможност за избор. Ако в случай на неуспех не възнамеряваха да го пуснат, щяха да го оставят в сградата в центъра на града.
Микробусът спря след трийсет минути. Той чу тих разговор, после отново потеглиха. Скоро спряха пак и задната врата се отвори. Зад младия униформен лейтенант от полицията, който надникна вътре, Уили видя опашката на частния си самолет „Фолкън“.
— Съжалявам, че там отзад е толкова горещо. Ще оставя двигателя запален, за да работи климатичната инсталация — каза лейтенантът на пазачите на Уили, после затвори вратата и я заключи.
Глупавия дракон бе извадил Умната маймуна от сигурна смърт в дълбините на морето и отново я бе занесъл на сушата. Полицаите скоро щяха да качат Уили на най-високия клон на дървото, където щеше да бъде в безопасност.
Времето минаваше. Онова, което бе започнало като юридически спор, се бе превърнало в кавга. Бяха се разделили на две групи. Фракцията „Да освободим Уили“ включваше кмета на Лос Анджелис, губернатора на Калифорния и шефа на полицията — все местни длъжностни лица. Според тях на всяка цена трябваше да се предотврати унищожението на летището от ядрена експлозия, дори и ако за това се наложеше да освободят Уили. Групата „Да задържим Уили“ се състоеше от представителите на федералните власти, които щяха да си заминат и да оставят на местните хора труповете и бъркотията.
Човекът от Федералната агенция за решаване на извънредни ситуации мълчеше. Седеше с наведена глава и работеше върху вероятните сценарии след ядрения взрив и гледаше картите за метеорологичните условия и ветровете.
— Аз поемам отговорността да го пуснем — заяви губернаторът. — Не ми пука какво мисли правителството. Качваме го на самолета и се отърваваме от него. Той е само един. А тук може да загинат стотици, дори хиляди хора. Кой знае още колко ще умрат от радиацията? По-късно ще го спипаме. Няма къде да се скрие.
— Откъде знаете, че няма къде да се скрие? — попита Сейнт Джон.
— Ще изчезне като дим. Не можел да се скрие, и още как.
— Качете Уо Лап Лин на самолета му и го разкарайте оттук — заповяда губернаторът на шефа на полицията.
Ледикър влезе в един от кабинетите, грабна телефона и започна да набира някакъв номер.
— Няма да позволя това — заяви Лу Фишър от Държавния департамент.
— И как ще го спрете? — попита губернаторът. — Аз командвам полицията и националната гвардия тук. Необходими са ви четирийсет и осем часа, за да ви разрешат да поемете контрол над гвардията. А вие не разполагате с толкова време.