Последните Тюдори
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Последните Тюдори». Краткое содержание книги:
А ако наистина се срещнат, ако се сприятелят, ако всяка обикне величието на другата, ще стана ли аз толкова незначителна, че Елизабет да освободи Нед и мен от затворничеството ни? Дали най-голямата ми амбиция сега не е да бъда забравена от всички, които казваха, че би трябвало един ден да стана кралица?
На външната врата се потропва и ключът се завърта шумно в ключалката. Ставам от леглото си, намятам робата на раменете си и отивам да отворя. Прислужницата ми спи с Теди, а придворната ми дама пристига тук всеки ден. Няма никой, който да отвори вратата ми отвътре през нощта, освен мен. Това не е проблем — никой не идва вечер, след като вечерята е поднесена. Сигурно е някой страж със съобщение: не смея да се надявам на помилване.
— Кой е там? — обаждам се малко неспокойно, но не мога да чуя отговора, докато плъзвам назад резетата, а когато отварям вратата, там стои страж и един по-висок мъж с качулка, спусната толкова напред, че не мога да видя лицето му.
Посягам да затръшна вратата, но той бързо протяга ръка.
— Не ме ли познаваш? — прошепва. — Съпруго?
Това е Нед, това е Нед, това е Нед, моят съпруг, красив и усмихнат. Той кимва на стража и бутва вратата ми, за да я отвори. Грабва ме в обятията си и целува лицето ми, косата ми, затворените ми мокри клепачи, устните ми.
— Нед — ахвам. Не мога да си поема дъх.
— Любов моя. Съпруго моя.
— Свободен ли си?
— Господи! Не! Подкупих пазача за един час с теб. Кити, толкова те обичам. Никога не съм преставал да те обичам. Да ми прости Бог, задето те оставих. Изобщо не биваше да заминавам.
— О, знам! Знам! Трябваше да бъда по-твърда. Но знаех, че ще се върнеш. Не получи ли писмата ми?
— Не! Не съм получил писма от теб! Не можех да разбера това! Получих само едно, когато ми наредиха да се върна, и ми казаха, че очакваш дете и си арестувана. Нямах представа какво да правя. Французите ми казаха, че съм в по-голяма безопасност, ако остана при тях, отколкото ако се върна у дома да се изправя пред Елизабет. Молеха ме да не ги напускам, но не можех да те изоставя тук.
— Не си получил писмата ми? Писах! Пишех често, умолявах те да се прибереш у дома. Не може да са се изгубили.
Поглеждаме се: осенява ни истината, съзнанието, че сме заобиколени от врагове.
— Нед, пишех толкова често: не може да е било случайно. Сигурно са ги откраднали.
— От самото начало сме заобиколени от шпиони — казва Нед и ме притегля към спалнята. Отмята мантията си с качулка, смъква жакета си и изхлузва ризата си през главата. Отслабнал е от затворничеството си, а кожата му е бледа в полумрака. Изведнъж оставам без дъх от желание, настойчиво като неговото.
— О, но трябва да видиш Теди!
— Ще го видя, ще го видя, но първо трябва да видя теб. Мечтая за теб от толкова отдавна.
Минали сме през вратата и стоим до леглото ми. Не се поколебавам дори за миг. Отмятам завивките и се вмъквам вътре. Нед се надвесва напред, гол до кръста, и изхлузва нощницата през главата ми. Вдигам ръце и тя се смъква и се надипля.
— Закле ли се пред архиепископа, че сме женени?
— Да! Нито веднъж не му позволих да каже, че не сме.
Той се засмива късо.
— Аз също. Знаех, че няма да ме предадеш.
— Никога. Никога няма да се отрека от теб.
Протягам ръце към него, а той изхлузва тесния си панталон и идва към мен. И двамата сме настойчиви и страстни. Разделени сме от повече от година: още тогава не можехме да се наситим един на друг. Мечтаех за този момент и болезнено копнеех за докосването му. Той се поколебава над мен, вглежда се надолу в изпълненото ми с възторг лице.
— Любов моя — прошепвам му и той се спуска върху мен, както сокол връхлита върху плячка.
Имаме само един час заедно, и когато той се измъква с препъване от леглото ми и аз му помагам да навлече ризата си, това ми напомня за сватбения ни ден, когато се обличахме един друг, суетейки се с връзките, а Джейни и аз трябваше да бързаме да се приберем за вечеря.
— Сега ми покажи сина ми! — възкликва той.
Въвеждам го в стаята на прислужницата, където нашето бебе спи в люлката си до леглото ѝ. Ръката ѝ все още е протегната, за да може да го полюшва, когато се размърда. Той спи сладко, по гръб, с ръце, стиснати в юмручета над главата му, с поруменели бузи, с розово мехурче от млякото, което е сукал, върху горната му устна.
— Мили Боже, толкова е прекрасен — прошепва съпругът ми. — Нямах представа. Мислех, че бебетата са грозни. Той притежава цялата ти красота: прилича на съвършена малка кукла.