Последните Тюдори

Дворът напуска Лондон и аз си представям как Мери седи на люлката си като ангел на мира и танцува за Елизабет в поетичната драма, която казва на Мери, кралицата на шотландците, че тя — една папистка, една французойка — ще бъде наследница на Елизабет и че ние ще бъдем забравени. Мисля си, че е трудно за мен тук в Тауър, докато мъжът, когото обичам, е затворен на сто ярда от прозореца ми, но навярно е още по-трудно за сестра ми Мери да служи с усмивка на една жена, за която знае, че е моя неприятелка, нейна неприятелка, отмъстителна неприятелка на всяка жена, която приема като своя съперница.

Времето се затопля и аз отварям прозореца си нощем и чувам косовете в овощните градини да пеят сладко до все по-късно всяка вечер, докато се ухажват и строят гнездата си. Окачвам звънче на врата на Рибън, за да не може да лови голишарчетата, а всяка сутрин оставям на перваза на прозореца натрошения хляб от закуската си и наблюдавам червеношийката, която се спуска и се перчи пред стъклото, като пъчи червените си гърди и отстоява мястото си.

Вечер уча: чета книгите, които Джейн остави тук, в библиотеката на коменданта, изучавам Библията, която тя ми изпрати, препрочитам писмото ѝ до мен, до нейните приятели и учители, виждам я едновременно като своя сестра и като героиня. Опитвам се да намеря в себе си нейния кураж, нейното усещане за предопределеност. Тя винаги вярваше, че е стъпила на свят път, без значение дали този път ще я отведе до трона или до ешафода, винаги знаеше, че върви към Бог. Страхувам се, че сигурно ме е намирала за много вятърничава и лекомислена. Сега съм по-благоразумна и ми се иска да можех да ѝ го кажа.

Теди заяква и се буди само по веднъж нощем, за да суче. Питам коменданта дали може да излезем навън на топлия летен въздух, за да почувства Теди слънчевата светлина по кожата си, и той казва, че придворната ми дама може да го разхожда в градината или край реката всеки ден.

— Никой не ми е казал, че това невинно бебе е арестувано — казва ми той и ми се струва, че долавям нотка на негодувание в тихия му глас и си помислям — ето това е да служиш на Елизабет. Поемаш с надежда по един път, а после откриваш, че тя отива по-далече, отколкото диктуват логиката и смисълът, по-далече, отколкото можеш да понесеш.

Лягам си рано, лежа в полумрака, докато стаята бавно притъмнява, и се питам какво ще стане, когато Мери, кралицата на шотландците, отвърне на посланието в поетичната драма на Елизабет. Могат ли тези две непоколебими съперници наистина да сключат мир? Ще бъдат ли — както предложи веднъж Мери — две кралици на един остров? Ще устроят ли наистина знаменателна среща помежду си, ще станат ли приятелки? Може ли Елизабет най-сетне да е открила човек, равен на нея, на когото може да се довери?