По пътя на отмъщението. Два гроба

Двойната врата на библиотеката се отвори с трясък и влезе Дукчук — облечен в своята безформена роба и стиснал същата жестока сопа, която Фелдър бе видял и миналия път. Взираше се в него с мънистените си черни очи.

С вик на ужас Фелдър се хвърли към прозореца, но Дукчук се оказа по-бърз — с един скок се озова до прозореца и го затвори, като се движеше безшумно, ужасяващо безшумно. Оголи зъби в хищна усмивка — и за първи път Фелдър забеляза, че те са изпилени. Фелдър изрева и се опита да се защити, но Дукчук се нахвърли върху него, една татуирана ръка го сграбчи през врата и се стегна като гарота.

Докато се съпротивляваше като обезумял, Фелдър почувства внезапна изпепеляваща болка, — сопата го фрасна отстрани по главата. Коленете му се подкосиха, Дукчук го просна на земята и го блъсна в гърдите; ужасният удар го остави без въздух и той остана да лежи, без да може да си поеме дъх.

Червена пелена се спусна пред очите му. Фелдър се бореше да остане в съзнание, дереше гърдите си, докато най-сетне не успя да поеме глътка въздух. Мъглата бавно се разпръсна и на слабата светлина от коридора Фелдър видя, че Дукчук се е надвесил над него, скръстил мощните си татуирани ръце на гърдите си. Неестествено малките му очи горяха като въглени. Зад него стоеше миниатюрната госпожица Уинтур.

— Така значи! — каза тя. — Бил си прав, Дукчук. Този човек е най-обикновен крадец, представящ се за наемател! — Изгледа свирепо Фелдър. — И като си помисля каква наглост само, да пиете чая ми под собствения ми покрив, да се радвате на гостоприемството ми, докато кроите планове как да лишите една слаба, беззащитна възрастна жена като мен от мизерното й имущество! Отвратителен човек!