По пътя на отмъщението. Два гроба
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-499-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «По пътя на отмъщението. Два гроба». Краткое содержание книги:
Но тогава нещата се объркват – похитителите се измъкват, а съсипаният Пендъргаст се изолира в апартамента си в Ню Йорк. Но когато в няколко хотела в Манхатън е извършена серия ужасни убийства – дело на момче, което има едва ли не свръхестествена способност да се измъква от преследвачите си, лейтенант Д’Агоста от нюйоркската полиция се обръща към приятеля си Пендъргаст за помощ. Макар и с нежелание Пендъргаст се заема със случая и бързо открива, че убийствата са послание от похитителите на жена му.
Но какво означава то?
Когато похитителите посягат отново на най-близките на Пендъргаст, агентът от ФБР тръгва по пътя на отмъщението, решен да унищожи враговете си. Следите го отвеждат дълбоко в безкрайните джунгли на Южна Америка, където той се озовава лице в лице със старо зло, което би трябвало да е заличено отдавна…
Появата на слънцето имаше необичаен ефект върху градчето. Внезапно, сякаш по даден сигнал, улиците се изпълниха с мъже и жени, които вървяха по работата си със забележителна целенасоченост. Беше като на снимачна площадка: много от жителите бяха облечени в старомодни облекла от края на 40-те. Жените бяха с прически на букли и шити по поръчка жакети или рокли с широки рамене и поли, а мъжете носеха тъмни торбести костюми и шапки; някои пушеха лули. Всички бяха красиви и повечето имаха класически нордически черти — високи, руси и синеоки, с високи скули. Придвижваха се с велосипеди или пеша, някои с ръчни колички и двуколки. Но, както забеляза Пендъргаст, не се виждаха никакви автомобили. Единствените моторни превозни средства бяха джипове от времето на Втората световна война, карани от мъже в маслиненозелени дрехи, винаги с важни на вид пътници в сиви униформи на задната седалка. Те бяха и единствените, които носеха оръжие и бяха доста добре въоръжени, с едрокалибрени пистолети, а често и с автомати с големи пълнители.
Мнозина от жителите спираха и го зяпаха, някои с увиснали от изненада ченета, а други с неприкрита враждебност. Защото Пендъргаст, известен също като д-р Пърсивал Фосет, определено биеше на очи тук. Точно както възнамеряваше.
Пендъргаст тръгна енергично към кея, като обясняваше на висок глас, че Кралица Беатрис предпочитала крайбрежните зони и че любимото й време от денонощието било по зазоряване, а не по залез, но човек никога не можело да е сигурен. Егон сякаш не го чуваше и го следваше упорито и неуморимо, без нито веднъж да изостане.
Лодките по кея бяха поддържани безупречно и някои бяха много по-големи, отколкото бе нужно за езерен риболов. Сред тях имаше и два големи моторни шлепа с тежки машини и екзотично оборудване с неясна функция — също много по-големи, отколкото бяха необходими на една затънтена селскостопанска общност. Пендъргаст дори не можеше да си представи как съдове с подобни размери са били транспортирани до това изолирано езеро. Вечерта наближаваше и на кея закипя оживена работа — рибарите започнаха да разтоварват дневния си улов, който се поставяше в лед и се товареше на тежки ръчни колички. Всичко тук бе картина на индустрия, здрава работа и явно самозадоволяване — образец на идеалното общество. Пендъргаст забеляза, че в градчето като че ли няма нито един бар или кафене.
— Егон, кажете ми — тук на сух режим ли сте? Позволено ли е консумирането на алкохол?
Въпросът — първият, зададен от Пендъргаст, — не получи отговор. Егон дори не показа с нищо, че го е чул.
— Е, добре тогава. Да вървим.
Пендъргаст тръгна с бърза крачка по кея. Облаците най-сетне се разпръснаха напълно, разкривайки прекрасен живописен залез — огромният оранжев диск на слънцето се спускаше през яркочервените облачни слоеве на отсрещния бряг, превръщайки водата в огън и откроявайки мрачната порутена крепост на острова в средата на езерото.
Непосредствено след края на кея имаше необичайно скално образувание — три големи камъка, по-скоро канари, забележително еднакви по размери и форма, които се издигаха на няколко стъпки над водната повърхност и бяха подредени почти в равностранен триъгълник, на десетина метра един от друг. Тук Пендъргаст спря и погледна назад към градчето, пълзящо по плавните склонове на стария вулкан. Истинска картина на реда, чистотата, ефективността и регулацията. Сградите бяха чудесно поддържани, прясно варосани, с яркозелени и сини капаци на прозорците. На много от первазите имаше пълни с цветя саксии. Не се виждаха никакви боклуци, дори опаковки от дъвки; нямаше графити, нито бездомни кучета — всъщност нямаше никакви кучета; не можеха да се видят клошари, пияници или безделници, нямаше улични кавги и викове, никъде не се чуваше врява.
Като че ли липсваха и други неща освен кучета и боклук. Макар да имаше много хора на средна възраст, че и вече на години, никъде не се виждаха грохнали, затлъстели или хора с физически недъзи. И, което бе особено интересно, нямаше никакви близнаци.
С две думи, истинска малка утопия, скрита в дълбините на бразилската джунгла.
С падането на нощта в крепостта на острова заблестяха светлини — ярки лъчи на прожектори, които къпеха каменните бастиони в ослепително бяло. Застанал на кея в тихия здрач, Пендъргаст започна да чува звуците откъм острова — бръмчене на генератори, тракане на машини, пращене на електричество и едва доловимия, понесъл се над тъмните води на езерото писък на птица — или може би писък на агония.