Момчетата от улица „Пал“
- Автор: Молнар Ференц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Момчетата от улица „Пал“». Краткое содержание книги:
Сражението, водено с „пясъчни бомби“, приключва, когато най-слабото момче, Ерньо Немечек, когото другите момчета допреди са мислели погрешно за „предател“, умира. Немечек, вече тежко болен, умира от последиците от пневмония след като се присъединява към битката въпреки сериозното си заболяване.
Скоро след смъртта му момчетата са прокудени от своята любима площадка-отечество от строители, които започват да строят жилищен блок на този терен. Книгата завършва с духа на униние и разочарование, в който един от героите горчиво отбелязва: „Нашето отечество ни предаде“.
На книгата може да се гледа като на язвителна сатира на европейския национализъм и като на предчувствие за Първата световна война, която избухва няколко години след нейното издаване. Това послание е проникващо, въпреки че повествованието не засяга политиката и се възприема леко от децата.
— Откри ни — заекна Немечек. И двамата погледнаха Бока, очаквайки нареждането му.
— Влизайте в развалината! — нареди Бока.
И тримата се спуснаха стремглаво надолу по хълма, по който преди малко така предпазливо бяха изпълзели нагоре. Развалината имаше малки сводести прозорчета. Изплашено забелязаха, че на първото има желязна решетка. Промъкнаха се до второто, но и там имаше решетка. Най-после на едно място сред камъните откриха пукнатина, през която едва се провряха. Свиха се в тъмното и затаиха дъх. Пазачът отмина пред прозорчетата. Видяха го, че отива към онази част на градината, която опираше на булевард „Юлои“, където бе къщата му.
— Слава богу — обади се Чонакош, — размина ни се!
Сега огледаха тъмната килия. Въздухът беше влажен, спарен, сякаш се намираха в подземието на истински замък. Бока внезапно се спъна в нещо. Наведе се и вдигна това, в което се беше спънал. Другите двама скочиха до него и в сумрака видяха, че държи томахавка. Приличаше на секира, с каквато, според романите, воюваха индианците. Томахавката беше издялана от дърво и облепена със станиол. Тя блестеше застрашително в тъмнината.
— Тяхна е! — възхити се Немечек.
— Да — отвърна Бока, — а щом намерихме тази, сигурно има още.
Започнаха да търсят и в един ъгъл намериха още седем. По тях лесно можеше да се заключи, че червеноризците са осем души.
Изглежда тук беше тайният им склад за оръжие. Първата мисъл на Чонакош беше да заграбят като плячка осемте секири.
— Не — възрази Бока, — няма да ги вземем. Това е обикновена кражба.
Чонакош се засрами.
— Сега си кажи думата, батенце! — осмели се да му каже Немечек, но Бока го смушка лекичко в ребрата и той млъкна.
— Да не губим време. Да излизаме и да се покатерим на хълма! Не искам да стигнем на острова, когато там вече няма никого.
Тази дръзка мисъл им върна желанието за приключения. Те разхвърляха секирите в помещението, за да се разбере, че някой е идвал. После се провряха през пукнатината и вече окуражени, забързаха към хълма. От върха се виждаше надалече. Застанаха един до друг и огледаха наоколо. Бока извади от джоба си пакетче и разгъна вестника, в който беше увит малък седефен далекоглед.
— Това е театралният далекоглед на сестрата на Челе — съобщи той и погледна през него. Островът се виждаше и с просто око. Около него блестеше малкото езерце, в което отглеждаха водните растения и чиито брегове бяха гъсто обрасли с камъш и тръстика. Сред листнатите дървета и високите храсти на островчето блестеше малка светлинка. При вида й трите момчета се замислиха.
— Там са — приглушено промълви Чонакош.
Немечек хареса фенера:
— И фенер си имат!
Малката светлинка блещукаше из острова, изчезваше зад някой храст, после отново светваше на брега. Някой се разхождаше с фенера.
— Виждам — обади се Бока, който нито за миг не сваляше далекогледа от очите си, — виждам, че се готвят за нещо или имат нощно обучение…, или…
Той млъкна внезапно.
— Какво? — запитаха загрижено другите двама.
— Божичко — продължи Бока, като гледаше през далекогледа, — този, дето носи фенера… този е…
— Е? Кой е?
— Позната фигура… сякаш е…
Той се изкачи по-нагоре, за да вижда по-добре, но светлинката изчезна зад храстите. Бока свали далекогледа от очите си.
— Изчезна — продума тихо той.
— Но кой беше?
— Не мога да кажа. Не го видях добре, тъкмо го взех на очи и той изчезна. Докато не съм сигурен, не искам да подозирам никого…
— Някой от нашите ли беше?
Председателят отговори натъжен:
— Струва ми се.
— Но това е предателство! — извика Чонакош, забравил, че трябва да пази тишина.
— Млъкни! Като стигнем там, ще разберем всичко. Дотогава имай търпение.
Сега вече и любопитството ги караше да бързат. Бока не искаше да каже на кого прилича този, който носеше фенера. Двамата започнаха да гадаят, но председателят им забрани със забележката, че не бива да се съмняват в никого. Неспокойни забързаха надолу по хълма, а после продължиха да пълзят в тревата. Вече не чувствуваха, когато трън коприва или остро камъче попаднеше под ръцете им. Бързаха, мълком пълзяха към брега на тайнственото малко езеро.
Стигнаха. Вече можеха да се изправят, понеже гъстият камъш, тръстиките и крайбрежните храсти бяха толкова високи, че прикриваха малките им фигури. Бока хладнокръвно заповяда:
— Тук някъде трябва да има лодка. Ще тръгна с Немечек надясно по брега, за да я потърсим, а ти, Чонакош, тръгни наляво. Който пръв открие лодката, ще чака другите.