Момчетата от улица „Пал“
- Автор: Молнар Ференц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Момчетата от улица „Пал“». Краткое содержание книги:
Сражението, водено с „пясъчни бомби“, приключва, когато най-слабото момче, Ерньо Немечек, когото другите момчета допреди са мислели погрешно за „предател“, умира. Немечек, вече тежко болен, умира от последиците от пневмония след като се присъединява към битката въпреки сериозното си заболяване.
Скоро след смъртта му момчетата са прокудени от своята любима площадка-отечество от строители, които започват да строят жилищен блок на този терен. Книгата завършва с духа на униние и разочарование, в който един от героите горчиво отбелязва: „Нашето отечество ни предаде“.
На книгата може да се гледа като на язвителна сатира на европейския национализъм и като на предчувствие за Първата световна война, която избухва няколко години след нейното издаване. Това послание е проникващо, въпреки че повествованието не засяга политиката и се възприема леко от децата.
Обаче Немечек, за най-голямо удивление, вместо да раздаде листчетата, използува момента, че е център на внимание, и стиснал листчетата в малката си мръсна шепа, пристъпи напред. Изпъна се мирно и с развълнувано гласче каза:
— Извинете, господин капитан, така не може повече, аз съм единственият редник… Откакто създадохме дружината, всеки стана офицер, само аз останах редник и всички ми заповядват… и всичко трябва да правя аз… и… и…
Малкото русичко момче се развълнува и по нежното му личице се затъркаляха едри сълзи.
Челе се обади надменно:
— Трябва да го изключим. Плаче.
Отзад се обади някакъв глас:
— Реве.
Всички се засмяха. Това съвсем огорчи Немечек. Толкова го огорчи, че той остави сълзите си да текат на воля. Разхълцан от плач, продължи:
— Погледнете… и… в… черната книга… все мене записват… аз… аз… съм като куче…
Бока се обади спокойно:
— Ако веднага не престанеш да ревеш, няма да те пускаме да идваш при нас. Не играем с хлапета. Думата „хлапе“ подействува. Немечек, бедничкият Немечек, много се изплаши и престана да плаче. А капитанът сложи ръка на рамото му:
— Ако се държиш добре и се отличиш, през май ще станеш офицер. Засега ще си останеш редник.
Останалите одобриха, защото ако Немечек беше произведен за офицер още днес, всичко щеше да бъде много глупаво. Нямаше да има на кого да заповядват. Резкият глас на Гереб прозвуча:
— Редник, наостри този молив!
Бутнаха му в ръцете молива на Вайс, чийто връх се беше счупил между топчетата в джоба му. Редникът послушно взе молива с насълзени очи и разплакано лице, застана мирно, после започна да го остри, като хълцаше и подсмърчаше, както се случва обикновено след голям плач, и вложи цялата горчивина и мъка на малкото си сърчице в остренето на този молив „Хартмут“ No.2.
— Нао… Наострен е, господин поручик!
Той върна молива и въздъхна тежко. С тази въздишка временно се отказа от повишението си.
Раздадоха листчетата. Всеки се оттегли настрана, защото му предстоеше много важна работа. Сетне редникът събра листчетата и ги сложи в шапката на Челе. Когато обикаляше с шапката на Челе, Барабаш побутна Колнаи:
— И неговата е мазна.
Колнаи погледна шапката. И двамата почувствуваха, че няма защо да се срамуват. Щом и шапката на Челе беше мазна, нямаше какво повече да се спори. Бока прочиташе събраните листчета и ги подаваше на Гереб, който стоеше до него. Листчетата бяха четиринадесет. Той ги зачете подред: Янош Бока, Янош Бока, Янош Бока. Изведнъж прочете: Дежьо Гереб. Момчетата се спогледаха. Знаеха, че това е листчето на Бока. От учтивост той гласуваше за Гереб. Сетне се заредиха пак листчета с името на Бока и още едно за Дежьо Гереб. Накрая отново имаше с името на Гереб. Така Бока получи единадесет гласа, а Гереб три. Гереб се усмихваше смутено. За първи път се случваше Бока да има явен съперник в дружината. Трите гласа зарадваха Гереб. Ала два от трите засегнаха Бока. За миг той се замисли кои ли са двамата, на които той не се харесва, но после се успокои.
— Значи мен избрахте за председател.
Отново се разнесе „ура“ и Чонакош пак изсвири. Очите на Немечек бяха още насълзени, но и той викаше от сърце. Много обичаше Бока.
Председателят даде знак да млъкнат, защото искаше да говори.
— Благодаря, момчета — започна той. — Да се заловим веднага на работа. Струва ми се, на всички е ясно, че червеноризците искат да ни отнемат площадката и купчините дърва. Още вчера братята Пастор са заграбили топчетата от нашите момчета, а днес тук се е скрил Фери Ач и е отнесъл знамето ни. Рано или късно те ще дойдат, за да ни изгонят оттук. Но ние ще защищаваме това място!
Чонакош избоботи:
— Да живее площадката!
И шапките полетяха нагоре. Всички с цяло гърло и възторжено извикаха:
— Да живее площадката!
Момчетата обгърнаха с поглед обширната площадка и купчините дърва, които се къпеха в мекото слънчево сияние на пролетния следобед. По очите им личеше, че обичат това парче земя и че са готови да се борят за него, ако стане нужда. Това беше проява на родолюбие. Те извикаха: „Да живее площадката“, така, сякаш викаха: „Да живее родината!“ Очите им блестяха и сърцата на всички бяха препълнени с умиление.
Бока продължи:
— Преди те да дойдат тук, ние ще отидем при тях в Ботаническата градина!
Друг път момчетата може би щяха да се откажат от такова дръзко предложение. Но поради възторга в този час всички викнаха от сърце и душа:
— Ще отидем!
И понеже всеки извика, че ще отиде, то и Немечек викна: „Ще отидем!“ Той, бедничкият, и без друго щеше да върви най-отзад и да мъкне палтата на господа офицерите. Откъм купчините дърва долетя и някакъв пиянски глас. Той също се провикна: „Ще отидем!“ Погледнаха нататък. Беше словакът. Стоеше там с лула в устата и се хилеше. До него беше Хектор. Момчетата се засмяха. А словакът им подражаваше: хвърляше шапката си във въздуха и ревеше: