Момчетата от улица „Пал“
- Автор: Молнар Ференц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Момчетата от улица „Пал“». Краткое содержание книги:
Сражението, водено с „пясъчни бомби“, приключва, когато най-слабото момче, Ерньо Немечек, когото другите момчета допреди са мислели погрешно за „предател“, умира. Немечек, вече тежко болен, умира от последиците от пневмония след като се присъединява към битката въпреки сериозното си заболяване.
Скоро след смъртта му момчетата са прокудени от своята любима площадка-отечество от строители, които започват да строят жилищен блок на този терен. Книгата завършва с духа на униние и разочарование, в който един от героите горчиво отбелязва: „Нашето отечество ни предаде“.
На книгата може да се гледа като на язвителна сатира на европейския национализъм и като на предчувствие за Първата световна война, която избухва няколко години след нейното издаване. Това послание е проникващо, въпреки че повествованието не засяга политиката и се възприема леко от децата.
Мълчешката тръгнаха веднага. Едва направиха няколко крачки и Бока забеляза лодката сред камъша.
— Да почакаме — каза той.
Зачакаха, докато Чонакош обиколи цялото езеро и се върне при тях от другата страна. Седнаха на брега и известно време наблюдаваха звездите. После се вслушаха дали няма да доловят някакъв разговор от острова. Немечек искаше да се покаже съобразителен.
— Ще приведа ухо до земята — заяви той.
— Остави ухото си на мира — спря го Бока, — няма смисъл да подслушваме с ухо на брега. Но ако се наведем над водата, ще чуваме по-добре. Виждал съм на Дунава как рибари, наведени над водата, разговарят помежду си от двата бряга. Вечер водата носи чудесно звука.
Те се наведоха над водата, но не доловиха какво се говори. От малкото островче се дочуваше само шепот и пращене. Междувременно пристигна и Чонакош и омърлушено доложи:
— Никъде няма лодка.
— Не тъжи, батенце — успокои го Немечек, — вече я намерихме!
И те тръгнаха към лодката.
— Ще се качим ли в нея?
— Не сега — каза Бока. — Първо ще издърпаме лодката на брега срещу моста, за да не бъдем близо до него, ако ни открият. Ще преплаваме в най-отдалечената точка от моста, за да заобикалят, ако искат да ни догонят.
Тази предпазливост се хареса на другите двама. Съзнанието, че водачът им е такова умно момче и тъй умело предвижда всичко, ги окуражи. А водачът попита:
— Имате ли канап?
Чонакош имаше. В джобовете на Чонакош имаше всичко. Няма базар, в който да има всичко, което съдържаха джобовете на Чонакош. В тях имаше ножче, канап, топчета, месингова брава, гвоздей, ключ, парцалче, бележниче, отвертка и бог знае още какво. Той измъкна канапа и Бока го завърза на халката, която се намираше върху носа на лодката. Така те започнаха да теглят лодката бавно, предпазливо към другия бряг на езерото. Докато я теглеха, непрекъснато наблюдаваха острова. И когато стигнаха до мястото, където искаха да седнат в разнебитената лодка, отново се разнесе познатата свирка. Но сега те не се изплашиха. Знаеха, че сменят стражата на моста. Не се плашеха и защото чувствуваха, че са в разгара на борбата. Така се чувствуват и истинските войници на истинска воина. Докато не виждат неприятеля, се боят от всеки храст. Но щом първият куршум свирне край ушите им, стават смели, сякаш опиянени от звука му, и забравят, че отиват срещу смъртта.
Момчетата седнаха в лодката. Пръв влезе Бока, а втори Чонакош. Немечек пристъпваше страхливо по тинестия бряг.
— Ела, ела, хлапенце! — насърчаваше го Чонакош.
— Идвам, батенце — отговори Немечек, подхлъзна се, уплашено се залови за едно тънко тръстиково стъбло и без да продума, цопна във водата. Той потъна до шия, но не посмя да извика. Мигновено се изправи в плитчината, беше много смешен, както се стичаше водата от него и стискаше усърдно в ръка тъничкото тръстиково стъбло.
Чонакош не можа да се въздържи, избухна в смях:
— Пиян ли си, момченце?
Не съм — отвърна уплашено малкото русичко момче и мокро и кално, както се стичаше водата от него, седна в лодката. Беше пребледнял от уплаха.
— Не знаех, че днес ще се изкъпя — промълви тихо Немечек.
Нямаха време за губене. Бока и Чонакош пипнаха веслата и отблъснаха лодката от брега. Тежката лодка тромаво потегли из водата и накъдри около себе си тихата повърхност на езерото. Двамата потапяха безшумно веслата във водата. Цареше такава тишина, че ясно се чуваше как тракаха зъбите на малкия Немечек, свит при носа на лодката. След малко лодката стигна острова. Момчетата пъргаво скочиха и веднага се скриха зад един храст.
— Стигнахме и дотука — каза Бока и започна тихо и внимателно да пълзи по брега. Другите двама след него.
— Ехей — обърна се председателят, — не можем да оставим лодката сама! Ако я видят, как ще се спасим от острова. На моста има стражи. Ти остани при лодката, нали се казваш Чонакош2. Ако някой забележи лодката, лапни пръсти и свирни с всички сили. Ние ще се върнем веднага, ще скочим в лодката и ти ще я тласнеш от брега.
Чонакош се върна посърнал при лодката, като тайно се надяваше, че може би ще има случай да свирне така, както той си знае…
Бока продължи с малкото русичко момче до водата. Тук храстите бяха по-високи. Изправиха се и се запрокрадваха напред. При един от високите храсти спряха и разтвориха клоните му. В средата на острова, на малка поляна, съгледаха страшната чета на червеноризците. Сърцето на Немечек се разтупка. Той се прилепи по-близо до Бока.
— Не бой се — прошепна му председателят.
В средата на поляната имаше голям камък и фенерът бе поставен на него. Около фенера бяха приклекнали червеноризците. Наистина всички носеха червени ризи. До Фери Ач бяха клекнали братята Пастор, до по-малкия Пастор седеше момче, единственото, което нямаше червена риза.
2
Лодкаров. Б.пр.