Момчетата от улица „Пал“
- Автор: Молнар Ференц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Момчетата от улица „Пал“». Краткое содержание книги:
Сражението, водено с „пясъчни бомби“, приключва, когато най-слабото момче, Ерньо Немечек, когото другите момчета допреди са мислели погрешно за „предател“, умира. Немечек, вече тежко болен, умира от последиците от пневмония след като се присъединява към битката въпреки сериозното си заболяване.
Скоро след смъртта му момчетата са прокудени от своята любима площадка-отечество от строители, които започват да строят жилищен блок на този терен. Книгата завършва с духа на униние и разочарование, в който един от героите горчиво отбелязва: „Нашето отечество ни предаде“.
На книгата може да се гледа като на язвителна сатира на европейския национализъм и като на предчувствие за Първата световна война, която избухва няколко години след нейното издаване. Това послание е проникващо, въпреки че повествованието не засяга политиката и се възприема леко от децата.
— За бога, не звъни! — спря го Бока. — Ще разберат, че сме дошли! Може би ще ги срещнем по пътя… пък и никой няма да ни отвори вратата.
— А как ще влезем?
Бока кимна към стената.
— През стената ли?
— Да.
— Тук, откъм булевард „Юлои“?
— Не! Ще заобиколим градината. Отзад стената е много по-ниска!
Свърнаха в малката тъмна улица, където вместо зид имаше дъсчена ограда. Завъртяха се край нея и потърсиха откъде биха могли да се промъкнат в градината. На едно място, до което стигаше светлината на уличния фенер, спряха. Отвъд, непосредствено до дъсчената ограда, растеше висока акация.
— Ако се покатерим тук — прошепна Бока, — ще ни бъде лесно да се спуснем по акацията. Хем от върха на дървото ще виждаме надалеч и ще разберем дали не са някъде насам.
Другите двама се съгласиха и се захванаха на работа. Чонакош клекна и се опря с ръце на оградата. Бока внимателно стъпи на раменете му и надникна отвъд. Всички пазеха тишина, никой не шумна. След като Бока се увери, че наблизо няма никой, махна с ръка. А Немечек прошепна на Чонакош:
— Вдигай го!
И Чонакош повдигна председателя. Той се вкопчи в прогнилата ограда, която започна да пращи под него.
— Скачай! — прошепна Чонакош.
Чуха се още няколко слаби изскърцвания и в следващия миг глухо тупване. Бока се озова точно в средата на една зеленчукова леха. След него се прехвърли Немечек, сетне Чонакош. Той се покатери на акацията — умееше да се катери по дървета, понеже беше от провинцията. Другите двама го разпитваха отдолу:
— Виждаш ли нещо?
Той отвърна приглушено от върха на дървото:
— Много малко, тъмно е.
— Виждаш ли острова?
— Виждам го.
— Има ли някой там?
Чонакош внимателно се навеждаше наляво, надясно между клоните и втренчено се взираше в тъмнината към езерото.
— От дърветата и храстите на острова не се вижда нищо… но на моста…
Той млъкна. Покатери се на един по-висок клон. Оттам продължи:
— Сега вече виждам добре. На моста има двама души.
Бока се обади тихичко:
— Тук са. На моста е стражата им.
После отново запращяха клоните, Чонакош слезе от дървото. Тримата стояха притихнали и мислеха какво да правят. Приклекнаха зад един храст, за да не ги види никой, и там шепнешком започнаха да се съветват.
— Най-добре ще е — започна Бока, — ако покрай храстите стигнем някак до развалините на замъка. Знаете, че… има развалини от замък, които се простират вдясно от един хълм.
Другите двама кимнаха мълчешком — познават мястото.
— До развалините може да стигнем, като внимателно се прикриваме зад храстите. Там някой ще се изкачи на хълма и ще разгледа. Ако няма никой, ще легнем по корем и ще се свлечем по хълма. Хълмът се спуска право към езерото. После ще се скрием сред камъша и ще решим какво да правим.
Два чифта светнали очи наблюдаваха Бока. Чонакош и Немечек приемаха за закон всяка негова дума.
Бока запита:
— Съгласни ли сте?
— Да! — кимнаха двамата.
— Тогава напред! Вървете само след мен! Познавам местността.
И той запълзя на четири крака между ниските храсти. Тъкмо приклекнаха и двамата му придружвачи, и в далечината се разнесе остро, продължително изсвирване.
— Забелязаха ни! — каза Немечек и скочи на крака.
— Клекни! Клекни! Лягай по корем! — изкомандува Бока и тримата легнаха в тревата. Със затаен дъх зачакаха какво ще стане по-нататък. Наистина ли ги бяха открили?
— Но никой не дойде. Вятърът шумеше между дърветата. Бока се обади шепнешком:
— Няма никой.
Но тогава ново остро изсвирване разцепи въздуха. Пак зачакаха и пак никой не дойде. Немечек разтреперан се обади изпод един храст: