Момчетата от улица „Пал“
- Автор: Молнар Ференц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Момчетата от улица „Пал“». Краткое содержание книги:
Сражението, водено с „пясъчни бомби“, приключва, когато най-слабото момче, Ерньо Немечек, когото другите момчета допреди са мислели погрешно за „предател“, умира. Немечек, вече тежко болен, умира от последиците от пневмония след като се присъединява към битката въпреки сериозното си заболяване.
Скоро след смъртта му момчетата са прокудени от своята любима площадка-отечество от строители, които започват да строят жилищен блок на този терен. Книгата завършва с духа на униние и разочарование, в който един от героите горчиво отбелязва: „Нашето отечество ни предаде“.
На книгата може да се гледа като на язвителна сатира на европейския национализъм и като на предчувствие за Първата световна война, която избухва няколко години след нейното издаване. Това послание е проникващо, въпреки че повествованието не засяга политиката и се възприема леко от децата.
Бока почувствува как Немечек затрепера до него.
— Виж… — започна Немечек, но успя да каже само толкова — виж… ти… ти… — и добави тихичко: — Видя ли?
— Видях — отвърна тъжно Бока.
До червеноризците седеше Гереб. Бока не беше се излъгал, когато го зърна от хълма. Преди малко Гереб се беше разхождал наоколо с фенера. Вече с удвоено внимание заследиха четата на червеноризците. Фенерът осветяваше загадъчно загорелите лица на двамата Пасторовци и червените ризи на останалите. Всички мълчаха, само Гереб говореше тихо. Сигурно разказваше нещо, което много интересуваше останалите, защото всички бяха приведени към него и го слушаха внимателно. Във вечерната тишина и двете момчета от улица „Пал“ чуваха думите на Гереб:
— На площадката може да се влезе от две страни… Може от улица „Пал“, но оттам е трудно, защото в устава се казва, че който влезе, трябва да залости вратата след себе си. Другият вход е откъм улица „Мария“. От тази страна вратата на парната резачка е широко отворена и между купчините дърва може да се стигне до площадката. През този вход е опасно само защото по уличките между купчините има крепости…
— Зная — прекъсна го Фери Ач с дълбок глас, от който потръпнаха момчетата от улица „Пал“.
— Разбира се, че знаеш, нали си бил там — продължи Гереб. — По крепостите има стражи, които сигнализират веднага, щом забележат някого. Не ви препоръчвам да дойдете от тази страна…
Значи уговаряха се червеноризците да дойдат на площадката.
Гереб продължи:
— Най-добре е да се уговорим предварително кога ще дойдете. Тогава аз ще вляза последен на площадката и ще оставя вратата отворена. Няма да я залостя.
— Добре — прекъсна го отново Фери Ач, — прав си. За нищо на света не искам да превземам площадката, когато там няма никой. За нея ще водим война, както му е редът. Ако те защитят площадката, добре. Ако не могат да я защитят, ще я превземем и ще издигнем нашето червено знаме. Знаете, че няма да го направим от алчност…
Този път се обади единият Пастор:
— Ще я превземем, за да има къде да играем на топка. Тук не може, а на улица „Естерхази“ винаги трябва да се караме за място… Трябва ни игрище и толкоз!
Ето че те решиха да водят война по същите причини, както истинските войници. Червеноризците имаха нужда от игрище и понеже не можеха да си го набавят другояче, обявяваха война.
— Разбрахме се — уточни главатарят на червеноризците Фери Ач, — ще забравиш да залостиш вратата откъм улица „Пал“, както се уговорихме.
— Да! — отговори Гереб.
Сърчицето на малкия русичък Немечек се сви от болка. Той стоеше в мокрите дрехи с широко отворени очи и гледаше червеноризците около фенера и седналия между тях предател. Толкова го заболя сърцето, когато от устата на Гереб се разнесе утвърдителното „да“, което означаваше, че Гереб е готов да предаде площадката, че заплака. Той прегърна Бока, захълца тихичко и заповтаря:
— Господин председател… господин председател… господин председател…
Бока го отстрани нежно:
— Нищо няма да постигнем с плач.
Но нещо свиваше и неговото гърло. Тъжно беше това, което вършеше Гереб.
Неочаквано по знак на Фери Ач червеноризците станаха.
— Да си отиваме — рече главатарят. — Има ли всеки оръжие?
— Да — отговориха всички в хор и взеха от земята дългите дървени копия с червени знаменца по върховете.
— Напред — изкомандува Фери Ач. — Приберете оръжието на пирамиди сред храстите!
Всички тръгнаха начело с Фери Ач към вътрешността на малкия остров. И Гереб с тях. Малката поляна остана празна с камъка в средата и на него запаления фенер. Чуваха се стъпките им, които се отдалечаваха все повече в гъсталака, за да скрият копията си.
Бока се размърда.
— Сега — прошепна той на Немечек и бръкна в джоба си. Извади червеното листче, на което вече имаше габърче. Бока разгърна клоните на храсталака и извърнал се назад, каза на малкото русичко момче: — Почакай ме тук! Не мърдай!
С това той скочи на полянката, където преди малко седяха в кръг червеноризците. Немечек затаи дъх. Първата работа на Бока беше да скочи до голямото дърво, което растеше накрай поляната и което с короната си като някакъв голям чадър покриваше целия остров. Само за миг той забоде червеното листче и се промъкна към фенера. Отвори вратичката и духна. Свещта угасна и в този момент Немечек изгуби от поглед Бока. Очите му още не бяха свикнали с тъмнината, когато Бока се озова до него и го хвана за ръка: