София преди 50 години
- Автор: Каназирски-Верин Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
Боза убава сладка!
Продавачите предлагат високогласно и хвалят своята стока. И между многото чувате: „Жежки кестени“! или „Боза убава сладка, майката да пие, на детето да не дава“. На ъгъла на тротоара стои салепчията със своето мангалче, над което ври гюмът със салеп. „Саалеп, Саалеп, жежок вриет! Пари гуша, вади кашлица“! Изборът е голям, остава и портмонето да не е празно.
Саалеп, саалеп жесток вриет!
Ако продължим по улица „Витошка“ (сега бул. Й. В. Сталин) в дясно. Гдето днес е величествената Съдебна палата, там беше сладкарницата „Айфелова кула“ на Атанас Кечеджи, който правеше най-хубавата баклава, потънала в обилен сироп, струваща 20 стотинки парчето. Той фабрикуваше и бонбони и локуми по рецептата на хаджи Бекир от Стамбул. След това идваше фотографията на Иван Владиков, а до нея в голямо празно място, заградено с дъсчена ограда, се издигаше двуетажното паянтово здание на прочутото основно училище „Денкоглу“. На самия ъгъл няколко баракички приютяваха един тенекеджия, един бозаджия и един гостилничар. Какви сладки гостби готвеше той и продаваше по 25 стотинки порцията, а неговото кисело мляко-каймак се ядеше с удоволствие!
На същия този ъгъл спираше първият столичен трамвай на Димитър Шишков. Голям раздрънкан омнибус, каран от два дръгливи коня, свързваше столицата с Бали Ефенди (сега Княжево). Застанал на тротоара бае Димче, слуга на Шишков, който изпълняваше службата на кондуктор и на ватман, високогласно канеше пътниците:
— Хайде, трамвайо че тръгне! Кой че иде на Бали Ефенди, да се качува! Хайде за Бали Ефенди! Хайде за Юкара баня! (Горна баня).
Тази покана той многократно отправяше към редките минувачи.
На отсрещния ъгъл беше къщата на генерал Желявски, после следваше конакът на Тодораки Пешов, къщата на Гаки Трифонов, след която тая на Тома Малков, после тая на Гърнева, позната заради нейните отношения с диктатора Ст. Стамболов. После следваха къщички без значение до днешната ул. „Неофит Рилски“, гдето градът свързваше градината Салаш, на Иванчо Гърчев, в която офицерите от близките казарми играеха на кегелбан и празнеха бутилки с хубавото Прошеково пиво.
Лявата страна на ул. „Витошка“, с изключение на зданието с дългите балкони, в което живееше нещастният Дико Йовев, известен със серията свои статии започващи с позив „Вивос вокос“ и замесен в аферата с фалшивите гербови марки, поради което се самоотрови в полицейския участък, в който беше задържан, нямаше нищо особено. В това здание беше и кръчмата „Ново село“ на бае Георги със своята долна и горна камари. В тях председателствуваше известният емигрант поляк Станислав Згодински (Згодата) със своята дълга брада на патриарх. Около него се събираха баш чешменци. Згодата пиеше здравата. Една зимна вечер, сръбнал доста, той се прибирал в къщи. Живеел някъде около арсенала. Изгубил съзнание, той паднал на снега и заспал. В зори огнярят от арсенала, минавайки, съзрял Згодата в снега, вдигнал го и го отнесъл на гръб в арсенала, гдето го сложил пред голямата пещ, за да се стопли и съвземе. А самият огняр почнал да подклажда огъня и да хвърля въглища. От топлината Згодата се събудил и, като видял полуголия огняр да хвърля въглища в отворената пещ, помислил, че е умрял и че се намира в ада. Уплашен Згодата се хванал за брадата и извикал: „Велзевуле, прощавай, пиян бях, когато умрях, за това съм тук в ада. Моля те, пусни ме да си отида!“
След това идваха: зданието на бившия финансов министър Михаил Сарафов срещу конака на Тодорак Пешов и ъгловата къща на ул. „Солунска“ на големия предприемач Дим. Гиргинов, в която живееше и окулистът д-р Гиргинов. Друго за отбелязване нямаше.
Между ул. „Солунска“ и „Гладстон“ имаше голям прашен мегданлък с много схлупени малки къщурки. В една от тях живееше тетка Краля, майка на „Старото“ — въстаника Стефчов, убит в Македония. При тетка Краля живееше нейният сродник — детският стихотворен Чичо Стоян. Там за пръв път видях и неговата съпруга, хубавата и заслужила наша актриса Роза Попова.
Когато витошките снегове се топяха, тук при кръстосването на ул. „Витошка“ и „Солунска“ подземната „Крива река“ избликваше и наводняваше целия мегданлък, като му даваше вид на езеро. Оттук Кривата река минаваше през „Солунска“ до Народния театър, гдето се губеше и излизаше негде при Ботаническата градина, за да изпълни дълбокия трап срещу сегашната турска легация, превърнат отпосле в зимна пързалка, а сега народна детска градина.