Танцуващия с вълци
- Автор: Блейк Майкл Леннокс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Динева
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Танцуващия с вълци». Краткое содержание книги:
Това е историята на едно отдавна отминало време в Америка, когато земята не е била разделена, водата е била кристална, а въздухът е блестял от чистота. Това е историята на едно време, в което играта е била всичко. Време, в което конете са съществували, за да бъдат заловени, когато прериите са били пренаситени от бизони.
Тъкмо по това време се развива историята на лейтенант Джон Дънбар — млад войник, дошъл в прерията сам и се запознал с индианците по време, когато този народ е бил в апогея си. Но и в момент, когато всичко е на път да се промени завинаги. Изпратен в далечна област в дивия район на Дакота по време на Американската гражданска война, лейтенант Джон Дънбар открива и бива приет от индианското племе сиукси. Провъзгласяват го за Танцуващия с вълци и с течение на времето се влюбва в красива бяла жена, отгледана от тях. Не след дълго границата вече не съществува и докато армията наближава долините, Джон Дънбар трябва да вземе решение, което засяга не само него, но и живота на племето, което той вече нарича своя народ.
Едноименният филм с Кевин Костнър е спечелил 3 награди „Златен глобус“, включително за „най-добър филм“, както и 7 „Оскар“, сред които за „най-добър филм“ и „най-добър режисьор“.
На сутринта пръстите му се бяха втвърдили като камък и изобщо не можеше да държи иглата. Изкушаваше се все пак да опита, защото му оставаше още малко. Но не го направи.
Вместо това насочи вниманието си към корала. Проучи го добре и измъкна четирите най-здрави и най-високи кола. Не бяха забити дълбоко и не му отне много време да ги измъкне.
Сиско нямаше да избяга и известно време лейтенантът си мислеше дали да не остави корала отворен. В крайна сметка, все пак реши, че разграждането на корала ще бъде в разрез с цялата кампания по почистването, така че за около час той пренареди оградата. После опъна платнището пред колибата, заби коловете надълбоко и ги затъпка с влажната земя възможно най-здраво.
Денят беше топъл и когато приключи с коловете, лейтенантът се мушна в сянката на сламената колиба. Седна на ръба на леглото и се облегна на стената зад себе си. Очите му натежаха. Полегна на сламеника да си почине малко и скоро заспа дълбоко и сладко.
2.
Събуди се изпълнен с приятното усещане, че се отдал изцяло, този път на дрямката. Протегна се бавно, отпусна ръка отстрани на леглото и прокара пръсти по пръстения под като дете в съня си.
Да се излежава, без да прави нищо, беше прекрасно; изведнъж му хрумна, че освен сам да си поставя задачите, може сам да си определя и темпото. Поне засега. Реши, че тъй както се беше отдал на дрямката, би могъл да се поотпусне и за някои други удоволствия. Няма да ми навреди, ако побезделнича малко, помисли си той. Сенките вече пълзяха през прага на колибата и понеже беше любопитен да разбере колко време е спал, Дънбар пъхна ръка в панталоните си и измъкна един обикновен, стар, джобен часовник, принадлежал някога на баща му. Щом го приближи до очите си, видя че е спрял. За миг се замисли дали да не се опита да го свери приблизително, но вместо това постави стария износен механизъм върху стомаха си и се отдаде на размисъл.
Какво значение имаше времето за него сега? И изобщо какво значение имаше? Е, навярно беше необходимо при движението на предметите, хората и материалите например. За да сготвиш нещо както трябва. За училище, за сватба, за църковна служба и за работа. Но какво значение имаше тук?
Лейтенант Дънбар си сви цигара и окачи семейната старина на една кукичка, около половин метър над леглото. Докато пушеше, се взираше в циферблата и си мислеше колко по-добре е да се работи, когато ти се работи, да се яде, когато ти се яде, да се спи, когато ти се спи. Дръпна дълбоко от цигарата, отхвърли доволно ръце над главата си и издуха струйка дим. Колко хубави ще е малко да поживее без време, помисли си той.
Изведнъж чу шум от тежки стъпки точно пред вратата. Тръгнаха, спряха, после пак тръгнаха. Край входа на колибата премина сянка и само миг по-късно през прага се подаде голямата глава на Сиско. Ушите му стърчаха, а очите му се бяха разширили от учудване. Приличаше на дете, нарушило тайнството на спалнята на своите родители в неделя сутрин.
Лейтенант Дънбар се изсмя гласно. Жребчето отпусна уши и заклати глава, сякаш, за да покаже, че нищо не се е случило. Огледа бегло стаята. После се втренчи в лейтенанта и удари копито така, както правят конете, за да прогонят мухите.
Дънбар разбра, че иска нещо. Може би да се поразтъпче. От два дни стоеше така.
3.
Лейтенант Дънбар не беше запален ездач. Никога не го бяха обучавали в тънкостите на ездата. Телосложението му беше здраво, макар да бе слаб, но никога не се беше занимавал редовно със спорт.
И все пак в конете имаше нещо особено. Още от детството си ги обичаше; навярно това бе причината. Но всъщност причината не е толкова важна. Важното е, че когато Дънбар, яхваше коня, особено ако бе талантлив като Сиско, ставаше нещо изключително.
Конят и лейтенант Дънбар започваха да общуват помежду си. Той имаше дарбата да разбира езика на коня. А щом постигнеше това, нищо не можеше да ги спре. Езика на Сиско овладя почти веднага и едва ли имаше нещо, което да не могат да направят заедно. Ездата им приличаше на танца на професионалисти.
А и колкото по-естествено, толкова по-добре. Дънбар винаги предпочиташе голия гръб на коня пред седлото, но в армията, разбира се, не беше разрешено. Понякога някои се натъртваха и при дълга езда за такова нещо и дума не можеше да става.
Така че, когато влезе в сенчестия склад, ръката му автоматично се протегна към седлото в ъгъла.
После се спря. Единствената армия тук беше той, а лейтенант Дънбар знаеше, че няма да се нарани. Затова взе повода на Сиско и остави седлото. Не бяха минали и двайсет метра, когато отново видя вълка. Взираше се в тях от мястото, на което стоеше и миналия ден, от върха на скалата, точно от другата страна на реката. Вълкът се размърда, но щом видя, че Сиско спира, замръзна на място в предишната си поза и пак се загледа в лейтенанта.