Танцуващия с вълци
- Автор: Блейк Майкл Леннокс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Динева
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Танцуващия с вълци». Краткое содержание книги:
Това е историята на едно отдавна отминало време в Америка, когато земята не е била разделена, водата е била кристална, а въздухът е блестял от чистота. Това е историята на едно време, в което играта е била всичко. Време, в което конете са съществували, за да бъдат заловени, когато прериите са били пренаситени от бизони.
Тъкмо по това време се развива историята на лейтенант Джон Дънбар — млад войник, дошъл в прерията сам и се запознал с индианците по време, когато този народ е бил в апогея си. Но и в момент, когато всичко е на път да се промени завинаги. Изпратен в далечна област в дивия район на Дакота по време на Американската гражданска война, лейтенант Джон Дънбар открива и бива приет от индианското племе сиукси. Провъзгласяват го за Танцуващия с вълци и с течение на времето се влюбва в красива бяла жена, отгледана от тях. Не след дълго границата вече не съществува и докато армията наближава долините, Джон Дънбар трябва да вземе решение, което засяга не само него, но и живота на племето, което той вече нарича своя народ.
Едноименният филм с Кевин Костнър е спечелил 3 награди „Златен глобус“, включително за „най-добър филм“, както и 7 „Оскар“, сред които за „най-добър филм“ и „най-добър режисьор“.
2.
Бяха пристигнали предния ден, привечер. При тях обаче валя.
Но от това настроението им не пострада. Бяха изминали и последния метър на дългия път от зимния лагер далеч на юг, което заедно с наближаващата пролет правеха настъпващия период най-щастливия. С всеки изминал ден кончетата им се охранваха и ставаха по-силни. Походът бе оживил всички след месеците на относително бездействие и подготовката за летния лов щеше да започне незабавно. Това ги караше да се чувстват все по-щастливи, щастливи до дъното на душата. Бизоните идваха. Празникът надничаше иззад ъгъла.
И тъй като това беше летният лагер от поколения насам, сърцата им ликуваха от силното чувство, обзело ги при завръщането в бащиния дом — сърцата на всички сто седемдесет и двама мъже жени и деца.
Зимата бе мека и племето я прекара изключително добре. А днес — първият ден в лагера у дома — беше денят на усмивките. Младите лудуваха със стадото кончета, бойците си разказваха историйки, а жените шетаха около закуската, по-весели от обикновено. Бяха команчи.
Димният облак, който лейтенант Дънбар взе за прериен пожар, се издигаше от огньовете, на които готвеха.
Лагерът им беше по течението на същия поток, на осем мили западно от Форт Седжуик.
3.
Дънбар награби всичко, което се нуждаеше от пране, и го натъпка в една раница. После преметна мръсните одеяла през рамо, измъкна калъп сапун и се отправи към потока.
Клекнал край потока, той заизважда прането от раницата и си помисли, че естествено трябва да изпере и дрехите на гърба си.
Но докато всичко изсъхне нямаше да има какво да облече. Оставаше шинелът.
Ама че глупост, каза си той. Засмя се и продума гласно:
— Нали сме само аз и прерията.
Стана му приятно, когато се съблече гол. Дори махна и офицерската си фуражка, за да бъде в съзвучие с останалото.
Наведе се над водата, стиснал дрехите в ръце и за първи път от повече от две седмици насам видя отражението си в огледалната повърхност. Това го накара да застине.
Косата му беше пораснала. Лицето му изглеждаше по-слабо, въпреки поникналата брада. Определено беше отслабнал. Но лейтенантът намираше, че изглежда добре. Погледът му беше жив, както винаги, и сякаш правеше любовно обяснение, той се усмихна по момчешки на отражението си. Колкото повече гледаше брадата, толкова по-малко му се нравеше. Изтича да си вземе бръснача. Не мислеше за кожата си, докато се бръснеше. Кожата му винаги си е била една и съща. При белите хора тенът е различен. Някои са бели като сняг.
Кожата на лейтенант Дънбар чак искреше от белота.
4.
Ритащата птица бе напуснал лагера още преди зазоряване. Знаеше, че никой няма да го пита за нищо. Изобщо не беше необходимо да дава обяснения къде ходи и рядко — какво прави. Не трябваше да се отчита за действията си, освен ако не бяха погрешни. Защото погрешните ходове могат да доведат до катастрофа. Но макар да беше още нов, макар само от година да бе пълноправен шаман, нито едно от действията му не предизвика катастрофа.
Всъщност се представи добре. На два пъти сътвори малки чудеса. Радваше им се, но се радваше и на обикновената си ежедневна работа — да се грижи за благополучието на племето. Изпълняваше редица административни длъжности, занимаваше се с разправиите по закупуването на множество дреболии, доста често практикуваше медицина и всеки ден присъстваше на безкрайните съвети. И всичко това наред с грижите за две съпруги и четири деца. Каквото и да правеше, едното му ухо и едното му око бяха приковани във Великия дух — винаги заслушан и винаги загледан за най-незначителния звук или знак.
Ритащата птица се отнасяше добросъвестно към многобройните си задължения и всички го знаеха. Знаеха го, защото познаваха човека. Ритащата птица не правеше нищо за собствена изгода и където и да отидеше, бе дълбоко уважаван.
Някой от другите ранобудници може да се е зачудил накъде е тръгнал в тази първа утрин, но и през ум не му минаваше да попита.
Ритащата птица не беше тръгнал със специална мисия. Беше излязъл да поязди из прерията, за да му се проясни главата. Не обичаше големите преходи: от зима в лято, от лято в зима. Цялата тази шумотевица го разсейваше. Разсейваше неговия слух и взор, които се опитваше да съсредоточи върху Великия дух. В тази първа утрин след дългия поход той усещаше, че глъчката при установяването на лагера ще е повече, отколкото може да понесе.
Така че взе най-доброто си конче, кестеняво на цвят и с широк гръб, и тръгна към реката, като в продължение на няколко мили следваше течението и, докато стигна до едно хълмисто възвишение, което познаваше от детството си.