Танцуващия с вълци
- Автор: Блейк Майкл Леннокс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Динева
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Танцуващия с вълци». Краткое содержание книги:
Това е историята на едно отдавна отминало време в Америка, когато земята не е била разделена, водата е била кристална, а въздухът е блестял от чистота. Това е историята на едно време, в което играта е била всичко. Време, в което конете са съществували, за да бъдат заловени, когато прериите са били пренаситени от бизони.
Тъкмо по това време се развива историята на лейтенант Джон Дънбар — млад войник, дошъл в прерията сам и се запознал с индианците по време, когато този народ е бил в апогея си. Но и в момент, когато всичко е на път да се промени завинаги. Изпратен в далечна област в дивия район на Дакота по време на Американската гражданска война, лейтенант Джон Дънбар открива и бива приет от индианското племе сиукси. Провъзгласяват го за Танцуващия с вълци и с течение на времето се влюбва в красива бяла жена, отгледана от тях. Не след дълго границата вече не съществува и докато армията наближава долините, Джон Дънбар трябва да вземе решение, което засяга не само него, но и живота на племето, което той вече нарича своя народ.
Едноименният филм с Кевин Костнър е спечелил 3 награди „Златен глобус“, включително за „най-добър филм“, както и 7 „Оскар“, сред които за „най-добър филм“ и „най-добър режисьор“.
Тъй като конят му кашляше лошо, разрешиха на Дънбар да си избере един от наличните. Той избра едно жребче, малко и силно, светло на цвят, наречено Сиско, и успя да се намести в седлото, без да извика от болка пред очите на целия полк.
Докато водеше кончето към малката каменна стена, от другата страна на полето просвистяха няколко пушечни гърмежа, но иначе цареше мъртвешка тишина и лейтенант Дънбар се зачуди дали тя е реална или човек винаги се чувства така малко преди да умре.
Смушка Сиско силно в ребрата, прескочи стената и се впусна по голата ливада, насочил се право към центъра на каменната стена, зад която се криеше противникът. За момент въстаниците бяха прекалено шокирани, за да стрелят и лейтенантът измина първите стотина метра в беззвучен вакуум.
След това откриха огън. Въздухът край него се изпълни с порой от куршуми. Той изобщо не си даде труд да отвърне на огъня. Изправи се в седлото, сякаш, за да бъде по-добра мишена, и отново смушка Сиско. Кончето прибра уши и полетя към стената. През цялото време Дънбар очакваше някой куршум да го уцели.
Но това не стана и щом се приближи достатъчно, за да срещне погледа на противника, двамата със Сиско завиха наляво и се отправиха право на север, на петдесетина метра от стената. Сиско стъпваше толкова здраво, че от задните му копита отскачаше кал като диря от моторна лодка. Лейтенантът седеше все така изправен, а на това войниците на Конфедерацията не издържаха. Наставаха като мишени на стрелбище и започнаха да сипят пушечен огън непрестанно докато самотният ездач се връщаше обратно. Не го улучиха. Лейтенант Дънбар чу как огънят замря. Редицата стрелци току-що бяха изпразнили заредените си пушки. Щом дръпна юздите, той усети парене в ръката над лакътя и видя, че го е закачил куршум. За малко това парене го върна към действителността. Погледна към редицата, която току-що бе задминал и видя, че войниците на Конфедерацията са се струпали зад стената и не могат да повярват на очите си.
Слухът му отново се възвърна и той долови окуражителните възгласи, идващи от собствените му редици, откъм другия край на полето. После още веднъж усети крака си как пулсира като помпа в ботуша му.
Обърна Сиско кръгом и щом кончето се завъртя, лейтенант Дънбар чу как гръмогласно го приветстват. Погледна към срещуположната страна на полето. Братята му по оръжие масово се вдигаха зад стената.
Заби пети в Сиско и те полетяха напред, втурнали се обратно натам, откъдето бяха дошли, само че този път подложи на изпитание другия фланг на конфедеративната войска. Бе хванал неподготвени онези, които вече отминаваше и видя как трескаво презареждат, докато той бясно препускаше край тях.
Но пред себе си, по целия неизследван фланг, той виждаше как стрелците скачат и опират пушките на рамо, готови за стрелба.
Твърдо решен да не се предава, съвсем импулсивно и внезапно той пусна юздите и вдигна двете си ръце високо нагоре. Навярно приличаше на цирков ездач, но единственото нещо, което изпитваше, бе усещането за край. Бе вдигнал ръце за последно сбогом с този живот. Някой, който гледа отстрани, би могъл да го изтълкува погрешно. Би могъл да го вземе за знак на победа.
Естествено, лейтенант Дънбар не го бе замислил като сигнал за другите. Искаше единствено да умре. Но ентусиазмът вече бе завладял другарите му и щом го видяха да вдига ръце, те повече не можеха да чакат.
Втурнаха се през стената като спонтанно надигнала се вълна бойци, които със страховитите си викове смразиха кръвта в жилите на войниците от конфедеративната армия.
Редиците от бежови униформи се разстроиха и войниците се впуснаха като един в пълен безпорядък към дърветата зад тях.
Когато лейтенант Дънбар дърпаше поводите на Сиско, вече се виждаха сините куртки на съюзническите войски, които прехвърляха стената, подгонили ужасените бунтовници към гората. Изведнъж усети как главата му олеква. Всичко край него се завъртя.
От едната страна се задаваше полковникът и подчинените му, от другата — генерал Типтън и неговите хора. И двамата го видяха как пада от седлото, изгубил съзнание. Всеки от тях ускори крачка. Затичали се през празното поле, където Сиско стоеше кротко до безформената маса в краката си, едни и същи чувства бяха обзели и полковника, и генерал Типтън — чувства редки за офицерите от висшите чинове, особено по време на война.
И двамата бяха дълбоко и искрено обезпокоени за един-единствен войник.
Генерал Типтън беше по-изуменият от двамата. За двадесет и седем години в армията бе видял не една смела постъпка, но нищо не можеше да се сравни с това, което се разигра пред очите му този следобед.