Танцуващия с вълци
- Автор: Блейк Майкл Леннокс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Динева
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Танцуващия с вълци». Краткое содержание книги:
Това е историята на едно отдавна отминало време в Америка, когато земята не е била разделена, водата е била кристална, а въздухът е блестял от чистота. Това е историята на едно време, в което играта е била всичко. Време, в което конете са съществували, за да бъдат заловени, когато прериите са били пренаситени от бизони.
Тъкмо по това време се развива историята на лейтенант Джон Дънбар — млад войник, дошъл в прерията сам и се запознал с индианците по време, когато този народ е бил в апогея си. Но и в момент, когато всичко е на път да се промени завинаги. Изпратен в далечна област в дивия район на Дакота по време на Американската гражданска война, лейтенант Джон Дънбар открива и бива приет от индианското племе сиукси. Провъзгласяват го за Танцуващия с вълци и с течение на времето се влюбва в красива бяла жена, отгледана от тях. Не след дълго границата вече не съществува и докато армията наближава долините, Джон Дънбар трябва да вземе решение, което засяга не само него, но и живота на племето, което той вече нарича своя народ.
Едноименният филм с Кевин Костнър е спечелил 3 награди „Златен глобус“, включително за „най-добър филм“, както и 7 „Оскар“, сред които за „най-добър филм“ и „най-добър режисьор“.
Обсъждаха дали да му отрежат крака до глезена или до коляното. Постепенно се разгоря спор, който се разгорещи и пред ужасените му очи те започнаха да се бият.
Удряха се с отрязаните крайници от операциите, направени преди това. И както се бяха развъртели из болницата, размахали гротескните си сопи, пациентите, загубили своите крайници, се надигаха или изпълзяваха от сламениците си и отчаяно се провираха в джунглата от биещи се доктори в търсене на собствените си ръце и крака. Насред мелето той хукна бясно през главната врата и избяга тъй както си беше с прострелян крак.
Накуцвайки, стигна до една прекрасна, зелена ливада, цялата осеяна с трупове на войници, както от съюзническата, тъй и от конфедеративната армия. Като обърнато домино, щом минеше край тях, труповете се изправяха и насочваха оръжие към него.
Усетил в ръката си пушка, лейтенант Дънбар застрелваше всеки труп, още преди той да успее да изпразни зареденото си оръжие. Стреляше бързо и всеки куршум попадаше право в целта. От изстрелите главите направо се пръсваха. Приличаха на дълга редица пъпеши, които се разцепваха един след друг върху раменете на умрелите. Лейтенант Дънбар се виждаше отстрани — една ужасна фигура в окървавена болнична пижама, втурнала се между двете редици трупове с разпукващи се глави. Изведнъж труповете и стрелбата изчезнаха. Тогава един вълшебен глас започна да вика подире му: „Любими… любими!“ Дънбар погледна през рамо.
Зад него тичаше някаква жена, хубава жена с високи скули и гъста тъмно руса коса. Очите и бяха така пламнали от страст, че той усети как сърцето му заби по-силно. Беше облечена само с мъжки панталони и тичаше с един окървавен крак в протегнатата си ръка, все едно че искаше да му го даде.
Лейтенантът погледна към собствения си окървавен крак и видя, че го няма. Тичаше на един бял кокалест чукан.
Разбуди се в ужас, седна в леглото и бясно затърси крака си в долния край на леглото. Там беше.
Одеялата бяха целите мокри от пот. Заопипва под леглото за кесията си с тютюн и набързо си сви цигара. — После изрита влажните одеяла, повдигна се на възглавницата и запуши в очакване на зората.
Знаеше съвсем точно какво бе предизвикало този сън. Основните неща наистина се бяха случили. Дънбар мислено се върна към онези събития.
Беше ранен в крака. От шрапнел. Прекара известно време в полевата болница, заговори се, че ще му махнат крака, но той не можа да понесе тази мисъл и избяга. Посред нощ, сред ужасните стонове на ранените, ечащи из цялата стая, лейтенант Дънбар се измъкна от леглото и открадна необходимите неща за превръзка. Напудри си крака с антисептична пудра, бинтова го добре и някак си успя да го напъха в ботуша.
После се промъкна през страничната врата, открадна един кон и като нямаше къде да отиде, призори се върна в частта си, скалъпил някаква измислица за повърхностна рана на пръстите.
Тук той се усмихна в себе си и си помисли: „Какво ли съм си въобразявал?“ След два дни болката толкова се усили, че му се искаше единствено да умре. И щом се оказа сгоден случай, той се възползва.
Почти целия следобед две враждуващи единици се бяха обстрелвали от двете страни на оголеното поле на разстояние триста метра една от друга. Бяха се скрили зад някакви ниски каменни стени в двата срещуположни края на полето; и едните, и другите нямаха представа за мощта на противника; и едните и другите не знаеха дали да стрелят.
От частта на лейтенант Дънбар бяха издигнали наблюдателен балон, но въстаниците го свалиха бързо-бързо.
Отново не намериха изход от положението и когато късно следобед напрежението достигна своя връх, лейтенант Дънбар стигна до своя срив. Мислите му се съсредоточиха неотклонно върху това, как да сложи край на живота си. Доброволно пожела да препусне с коня по откритото пространство, за да привлече вражески огън. Полковият командир беше негоден за военна служба. Имаше нервен стомах и плитък ум.
При нормални обстоятелства никога не би разрешил подобно нещо, но този следобед беше изключително напрегнат. Горкият човечец, съвсем не знаеше какво да прави и по някакви необясними причини в мислите му непрекъснато изплуваше образът на грамадна купа сладолед от праскови.
Генерал Типтън и неговите адютанти наскоро бяха заели позиция за наблюдение върху един висок хълм на запад и като че ли това още повече влошаваше положението. Гледаха го какво прави и той не можеше да направи нищо.
Връх на всичко беше този млад лейтенант с изпито лице, който със стиснати зъби му говореше за предизвикване на вражеския огън. Дивите му присвити очи го изплашиха. Некадърният командир прие този план.