Танцуващия с вълци
- Автор: Блейк Майкл Леннокс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Динева
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Танцуващия с вълци». Краткое содержание книги:
Това е историята на едно отдавна отминало време в Америка, когато земята не е била разделена, водата е била кристална, а въздухът е блестял от чистота. Това е историята на едно време, в което играта е била всичко. Време, в което конете са съществували, за да бъдат заловени, когато прериите са били пренаситени от бизони.
Тъкмо по това време се развива историята на лейтенант Джон Дънбар — млад войник, дошъл в прерията сам и се запознал с индианците по време, когато този народ е бил в апогея си. Но и в момент, когато всичко е на път да се промени завинаги. Изпратен в далечна област в дивия район на Дакота по време на Американската гражданска война, лейтенант Джон Дънбар открива и бива приет от индианското племе сиукси. Провъзгласяват го за Танцуващия с вълци и с течение на времето се влюбва в красива бяла жена, отгледана от тях. Не след дълго границата вече не съществува и докато армията наближава долините, Джон Дънбар трябва да вземе решение, което засяга не само него, но и живота на племето, което той вече нарича своя народ.
Едноименният филм с Кевин Костнър е спечелил 3 награди „Златен глобус“, включително за „най-добър филм“, както и 7 „Оскар“, сред които за „най-добър филм“ и „най-добър режисьор“.
Когато Дънбар дойде в съзнание, генералът беше коленичил до него със загрижеността на баща край ранения си син.
А когато научи, че този смел лейтенант вече е бил ранен, когато е яздил през полето, генералът склони глава сякаш за молитва и направи нещо, което не му се беше случвало от детинство. По сивеещата му брада закапаха сълзи. Лейтенант Дънбар не беше в състояние да говори много, но все пак успя да промълви една молба. Изрече я няколко пъти:
— Не ми махайте крака.
Генерал Типтън чу тази молба и я възприе като божие послание. Отнесоха лейтенанта от полето с личната линейка на генерала и в генералския щаб го пое в свои ръце личният лекар на генерала. Когато пристигнаха, се разигра кратка сцена. Генерал Типтън заповяда на лекаря да спаси крака на младежа, но след като го прегледа набързо, лекарят отговори, че има голяма вероятност да се наложи ампутация.
— Ако не спасите крака на момчето, ще ви уволня поради некадърност. Ще ви уволня, дори това да е последното нещо в живота ми.
Мисълта за излекуването на Дънбар завладя напълно генерала. Всеки ден той намираше време да посети младия лейтенант и да се спре при доктора, който непрекъснато се потеше през двете седмици, необходими, за да се спаси крака на лейтенант Дънбар.
Генералът разговаряше малко с пациента. Само изразяваше бащинската си загриженост. Но когато опасността премина, един следобед той влезе в палатката, придърпа стола близо до леглото и започна спокойно да говори за нещо, което си беше наумил.
Дънбар слушаше изумен думите. На генерала му се искало за лейтенант Дънбар войната да е приключила, тъй като подвигът му на полето, нещо, за което генералът все още мислел, бил достатъчен за един човек в една война. И попита лейтенанта дали има някакви желания, защото — и тук генералът снижи глас:
— Ние всички сме ви задължени. Аз също съм ви задължен.
Лейтенантът си позволи да се усмихне леко и каза:
— Е… нали ми спасиха крака, господин генерал.
Генерал Типтън не отвърна на усмивката му.
— Кажете ми желанието си.
Дънбар затвори очи и се замисли. Най-накрая продума:
— Винаги съм искал да служа в Дивия запад.
— Къде по-точно?
— Където и да е… само да е в Дивия запад.
Генералът се надигна от стола си.
— Добре — отвърна той и си тръгна.
— Господин генерал?
Генералът се спря и когато погледна назад към леглото, в очите му се четеше обезкуражаваща топлота.
— Бих искал да задържа коня… Възможно ли е?
— Разбира се.
През останалата част от следобеда Дънбар премисляше разговора с генерала. Беше развълнуван от неочаквания обрат в живота си. Но изпита и необяснимо чувство на вина, щом се сети за топлотата, която бе видял по лицето на генерала. Никому не бе казал, че всъщност се опитваше единствено да се самоубие. Сега явно бе твърде късно. Този следобед той реши, че никога никому няма да каже.
А сега, излегнал се сред влажните одеяла, Дънбар си сви третата цигара за последния половин час и потъна в размисли върху загадъчния ход на съдбата, който в крайна сметка го бе довел във Форт Седжуик.
В стаята ставаше все по-светло, в душата на лейтенанта — също. Той насочи мислите си от миналото към настоящето. Разпалено, като всеки, който е доволен от положението си, той се замисли за днешния етап на кампанията по разчистването.
Глава VI
1.
Като дете, което не иска да хапне от яденето, за да стигне по-бързо до тортата, лейтенант Дънбар изостави по-трудната работа по укрепването на склада заради далеч по-приятното издигане на навеса.
Разрови се из запасите и откри две палатки, от които щеше да приспособи платнището, но колкото и да търсеше, не можа да намери нищо, с което да ги зашие, и му се прииска да не е прибързвал толкова с изгарянето на труповете.
През по-голямата част от сутринта претърсваше бреговете на реката и най-накрая намери един малък скелет, няколко здрави парченца, от който можеха да се използват за шиене.
В склада откри късо въже, чиято дължина изобщо не отговаряше на представите му. Кожата щеше да е по-трайна, но на него му допадаше мисълта да гледа на всички подобрения като на нещо временно. Да удържи форта, каза си той с усмивка. Да удържи форта, докато окончателно се оживи с пристигането на нови войскови части.
Макар да си налагаше да не храни излишни надежди, той беше убеден, че рано или късно някой ще дойде. Шиенето се оказа жестока работа. През останалата част от този втори ден упорито ши платнището. Напредваше бързо. Но когато късно следобед преустанови работа, ръцете му бяха така възпалени и подути, че едва си приготви вечерното кафе.