Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на бедния свещеник. Спомените го връщат към едно живописно селце в Кент — първата му енория, Обитателите на селото са преследвани от проклятие, а старата църква и гробището зад нея крият страховити тайни.
Преди години група тамплиери са били коварно подмамени и оставени да загинат в близкото тресавище.
Има ли нещо вярно в преданието, че загиналите рицари са носели със себе си легендарното съкровище на тамплиерите, изчезнало безследно след обявяването на ордена извън закона? Защо младите жени в селото са обречени на ранна смърт? Свещеникът е решен да извади на бял свят мрачната тайна — но на каква цена?
— Романел! — Филип се изправи. — Не беше ли той?
— Бил е свещеник тук — прекъсна го Стивън. — Полудял и бил отведен в лудницата към манастира „Свети Бартоломю“ в Лондон.
— Странно място е това — каза Филип.
Той се приближи и разгледа параклиса на Богородица вляво от олтара. Статуята на Девата беше като онази в Уолсингъм. Мария, с корона на главата и кралско наметало около раменете, държеше малкия Исус в скута си. Филип извади огниво и запали свещ. Влажният параклис имаше избелели рисунки на всяка стена и свещеникът се почувства отблъснат от атмосферата на запуснатост. Той обиколи трансептите. И те бяха мрачни и занемарени. Грубовати рисунки покриваха стените, но мазилката беше започнала да се рони и лежеше като снежинки върху неравните плочи на пода. Енорийският ковчег, който стоеше върху открита каруца, също беше виждал по-добри дни.
— Не разбирам — каза Едмънд. — „Свети Осуалд“ е богата енория, а съм виждал по-хубави църкви в много по-бедни селца из Кент.
— Сигурен съм само в едно — отвърна Филип. — Негова светлост епископът не искаше да обсъжда въпроса, но аз видях списъка на викариите, които са служили тук през годините. Имената им би трябвало да са написани на дъска в църквата, но разбирам защо не са. Много малко от тях са останали тук повече от няколко години. Отец Антъни, който е служил тук най-малко дванайсет години, е бил изключение.
Филип се усмихна. Винаги беше смятал епископа на Рочестър за лукава стара лисица и сега разбираше защо на такава млада възраст той, който беше наскоро ръкоположен, беше получил такава енория.
— Погледнете колоните — каза Едмънд.
Филип се приближи и забеляза, че на височина човешки ръст на всяка колона бяха изрисувани чифт очи. Беше направено непрофесионално, но всички очи гледаха към олтара. Нещо по вече, на всяка колона имаше същия излинял надпис: „Spectamus te! Semper Spectamus te!“
— „Наблюдаваме те“ — преведе той. — „Постоянно те наблюдаваме“. Какво значи това, Едмънд? Кой наблюдава и защо? — Той се огледа. — Стивън, къде си?
Думите му отекнаха от стената и Филип имаше чувството, че някой му се подиграва, като имитира гласа му. Беше загрижен за това студено и влажно място, защото усещаше, че някаква зла сила ги наблюдава. Беше го забелязал и преди и нещата не се бяха променили. Едно празно, голо място с олтар, седилия, лавариум и аналой. Покривката на олтара беше с добро качество, а от една от стените висеше сребърна дарохранителница и проблясваше в светлината на червената олтарна лампа.
— Стивън! — извика той. — Стивън, къде си?
— Тук, долу, Филип. Не се тревожи. Филип затвори очи.
— Разбира се — промърмори той. — Бях забравил…
В далечния ъгъл на олтара, почти скрита в сенките, имаше малка врата, която водеше надолу към криптата. Стивън беше взел свещта и слязъл надолу. Филип го последва. Ако църквата беше мрачна, то криптата беше съвсем неприветлива. Малко светлина се процеждаше от решетката на тавана в това пусто място. Нисък таван, голи стени — тук не беше останало нищо освен подпорните колони. Централната беше поне два метра дълга и толкова широка. Стивън внимателно я изучаваше.
— Ако можем да я разклатим, Филип — погледна той към гипсовия покрив, — цялата църква ще се срути.
— И как ще го направим?
— Съвсем лесно — отвърна строителят с усмивка. — Говорил съм с войници, опитни стрелци от войните във Франция. Правили са същото с френските замъци. Издълбава се дупка под колоната, слага се барут и фитилът се запалва. Цялата църква ще се срути върху основите си.
— С удоволствие бих го направил — отвърна Филип. — Стивън, бил ли си някога на такова мрачно и потискащо място? Какво ще правим с него?
Стивън отстъпи, все още зает с колоната.
— Не се тревожи, Филип — отвърна той. — Ще получим разрешение от лорд Ричард да построим нова църква. Ти си добър свещеник, енориашите ще те послушат. Ще изравним този храм със земята и ще построим друг на Хай Маунт. За него ще заговори цял Кент. — Той хвана Филип за ръката. — Само помисли, Филип. — После сложи другата си ръка върху рамото на Едмънд. — С прекрасен параклис, сводест покрив и повече светлина. От Кентърбъри ще дойдат художници и ще работят безплатно, само за да останат рисунките им върху стените на нашата църква.
— Стивън, какво знаеш за историята на това място? — попита рязко Едмънд.
Строителят взе свещта от полицата на стената и седна с гръб към една колона.
— Съвсем малко — усмихна се той стеснително. — Енорията е богата, знаете това. Вероятно знаете и че викариите, които идват тук, не остават за дълго. Това не е необичайно. Знам и други енории, където се случва същото. Отец Антъни е пишел история, правил е собствени проучвания. Очевидно всичко започнало с Романел.