Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на бедния свещеник. Спомените го връщат към едно живописно селце в Кент — първата му енория, Обитателите на селото са преследвани от проклятие, а старата църква и гробището зад нея крият страховити тайни.
Преди години група тамплиери са били коварно подмамени и оставени да загинат в близкото тресавище.
Има ли нещо вярно в преданието, че загиналите рицари са носели със себе си легендарното съкровище на тамплиерите, изчезнало безследно след обявяването на ордена извън закона? Защо младите жени в селото са обречени на ранна смърт? Свещеникът е решен да извади на бял свят мрачната тайна — но на каква цена?
— В името на небето и земята! — извика той и гласът му се понесе с вятъра. — Проклинам ви всички пред лицето на бога и неговите ангели. Призовавам ви да отговаряте за престъпленията си пред Божия съд. Проклинам ви с цялата власт, която орденът ми е дал. Ние ще се върнем! Чувате ли ме? Ние ще се върнем и ще ви наблюдаваме! Винаги ще ви наблюдаваме!
Още крещеше, когато стрелите, прелетяли от тъмнината, пронизаха тялото му. Но старият рицар изкрещя проклятието си на английски, на латински и на френски.
— Ние ще ви наблюдаваме! Винаги ще ви наблюдаваме! Накрая видяха как той падна на колене върху пътеката, сведе глава и се свлече на земята. Изтичаха към него. Един мъж извади камата си и внимателно преобърна тялото му. Въздъхна с облекчение, но после подскочи, усетил пронизваща болка, когато камата на тамплиера го прониза в корема. Завинаги свързани в смъртта, рицарят и неговият убиец в агония се взряха един в друг, с лица, раздалечени едва на няколко сантиметра.
— Помни! — прошепна сър Уилям. — Ние ще се върнем. Ние ще Ви наблюдаваме!
ПЪРВА ГЛАВА
Скозби, 1382
Тримата ездачи спряха на върха на хълма и погледнаха надолу към селището, сгушено в плитката долина. В ясната февруарска сутрин слънцето беше изненадващо силно и бързо топеше мъглата.
— Приятна гледка. — Едмънд Тръмпингтън се наведе и стисна ръката на брат си. — Филип, толкова съм щастлив, че съм с теб. Това е първата ми енория.
Филип свали качулката на наметалото си и се усмихна. Брат му беше ръкоположен едва преди два месеца. Точно преди Коледа епископът на Рочестър беше извършил ритуала на ръкополагането, като помаза главата, устните и ръцете на Едмънд. Сега и брат му беше свещеник като него с правото да проповядва Евангелието, да чете литургия и да опрощава вярващите. Филип беше ръкоположен преди три години и беше вече служил в енориите на Грейвсенд и Мейдстоун. Сега той и Едмънд бяха получили енорията на „Св. Осуалд“ в Скозби. Епископът смяташе, че ако двамата братя служат заедно, това ще бъде само от полза за вярващите.
— Винаги помнете — беше се усмихнал той — онзи цитат от Библията: „Задружните братя са като крепост.“
Филип посети Скозби няколко пъти, като обикаляше селото, за да се запознае с енориашите си. Най-много време посвети на църквата, която според местните легенди е била вече стара, когато Завоевателят и неговите нормани завзели Кент.
— Вие, свещеници, трябва да се радвате, тук добре ще си поживеете — пошегува се третият ездач.
Филип погледна през рамо към приятеля си Стивън Меркъл. Познаваше русокосия младолик младеж, откакто споделяха една стая в Кембридж. Той, Филип и Едмънд сега бяха неразделни приятели. Меркъл беше гениален математик, маестро на геометрията. Той вече беше майстор-строител и служеше при краля в Уестминстърското абатство, а напоследък в манастира „Св. Бартолъмю“ в Смитфилд.
Тримата приятели поддържаха кореспонденция. Когато Филип реши, че църквата в Скозби е твърде стара и трябва да бъде съборена и построена на друго място, Стивън доброволно предложи услугите си. Беше дошъл направо в Мейдстоун и почти се скара с Филип в преддверието на свещеническия дом.
— Аз съм роден близо до Скозби, — заяви Стивън — и ще ти построя прекрасна църква, която ще просъществува векове наред. Не като тези стари нормански бункери с квадратни входове. Ще има извити арки, розетки и напречни кораби с колонади. Висок покрив и дарохранителница, която ще се вижда от всеки ъгъл на църквата.
Той продължи да говори, докато Филип не вдигна ръце.
— Предавам се — засмя се той. — Стивън, можеш да дойдеш, но заплащането е ниско.
Стивън сви вежди.
— Филип, каква е ползата на човека, ако спечели целия свят, но изгуби душата си?
— Стивън, Стивън — отвърна Филип. — Аз съм свещеник, а ти си строител. Аз очаквам да бъда беден. Ти очакваш да бъдеш богат. Имаш хубава къща в Лондон. Носят се слухове, че непрекъснато търсиш злато или сребро.
Стивън небрежно беше махнал с ръка.
— Ако дойда в Скозби — заяви той — няма да споря за заплащането. — После плясна с ръце като дете. — Филип, Филип, признавам, всеки архитект мечтае да построи собствена църква, защото това е пътят към богатството и славата.
Филип се беше съгласил, като смяташе, че приятелят му ще размисли, но Стивън беше много развълнуван от проекта си. Той също беше посетил селото, преспа в стария свещенически дом, разгледа църквата и потърси място за новата. Накрая писа на Филип, че е намерил подходящо място на другия край на селото, сред старинните саксонски руини на Хай Маунт.