Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

— Защо не построим новата църква тук? — попита Едмънд.

— Защото сме в подножието на хълма — обясни Стивън. — Почвата подгизва. Преди столетия вероятно са издигнали храма тук, защото е било най-удобното място. Хай Маунт е нещо различно. Там има развалини, но те могат да бъдат разчистени. Мястото е прекрасно. Земята е собственост на Монталт. Около църквата може да се направи и гробище.

Филип се взираше из гробището. Облак беше скрил слънцето и мястото изглеждаше влажно и мрачно с изкривените тисови дървета с възлести клони, които се протягаха като костеливи пръсти.

— Отец Антъни се е обесил ето там — посочи Стивън към едно дърво, което се намираше в центъра на гробището, между църквата и свещеническия дом.

Филип се приближи.

— Как го е направил? — попита той. — Искам да кажа, дори най-ниските клони са високо над земята.

— Ако се вярва на това, което чух — отвърна Стивън. — използвал е стълба. Качил се, завързал въжето около един клон, а другия край — около врата си и скочил.

Филип прочете молитва за спасението на душата му, но един въпрос не му даваше мира. Защо един мил възрастен свещеник би излязъл през зимната нощ, за да се обеси в гробището на собствената си църква?

— Да влезем вътре — предложи Стивън. — Става студено, а и стомахът ми вече се обажда.

Филип се съгласи. Върнаха се при входа на църквата. Стивън отвори вратата и заедно с Едмънд влязоха вътре. Филип спря и се огледа. Имаше ли там още някой? Някой, който го наблюдаваше от гробището? Пое си рязко дъх. Под един тис, същият, на който се беше обесил отец Антъни, стоеше фигура в наметало с качулка. Можеше да различи лицето — загоряло и набръчкано, със сива брада и мустаци. От него се излъчваше самочувствието на воин. Очите изглеждаха едва ли не по-големи от самото лице — черни и твърди като камък. Филип примигна и разтри очи. Когато отново погледна, нямаше никого.