Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на бедния свещеник. Спомените го връщат към едно живописно селце в Кент — първата му енория, Обитателите на селото са преследвани от проклятие, а старата църква и гробището зад нея крият страховити тайни.
Преди години група тамплиери са били коварно подмамени и оставени да загинат в близкото тресавище.
Има ли нещо вярно в преданието, че загиналите рицари са носели със себе си легендарното съкровище на тамплиерите, изчезнало безследно след обявяването на ордена извън закона? Защо младите жени в селото са обречени на ранна смърт? Свещеникът е решен да извади на бял свят мрачната тайна — но на каква цена?
— Викарият, който е издълбал надписа върху гробницата на Монталт?
— Същият. Той явно се ползвал с лошо име. Скозби не е далеч от брега и при безредиците по времето на царуването на Едуард II, Романел и някои от селяните се занимавали редовно с контрабанда.
— Стига, Стивън!
Филип седна до него, като се опитваше да овладее тръпките, които го побиваха, когато се взираше в сенките, изпълнили мястото. Свещите, които бяха донесли, само засилваха Злокобната атмосфера — всеки път, когато помръднеха, около тях заиграваха тъмни сенки.
— Знам, знам — обади се Стивън. — Какво лошо има в малко контрабанда? Няма мъж в Кент под шестнайсет години, който да не е бил контрабандист, включително собственият ми баща. Но Романел бил различен. Той искал богатство, затова се занимавал и с черна магия.
— Магьосник ли е бил? — попита Едмънд.
— Магьосник, мъдрец, вълшебник, вещер. Както искаш го наречи.
— И къде практикувал ритуалите си? Стивън се засмя с нисък, подигравателен смях.
— Според местните легенди и отец Антъни, тук.
— Искаш да кажеш в църквата?
— Не, Филип, тук, в криптата. Обичайните суеверни глупости. Принасял в жертва животни…
Филип скочи на крака. Това място не му харесваше. Затвори очи и наум се наруга за собствената си арогантност. Трябваше да разпитам, помисли си, трябваше да направя свои собствени проучвания. Почувства ръката на Стивън на рамото си.
— Стига, Филип, това е било отдавна. Романел полудял и умрял. Църквата била отново осветена и благословена. — Усмивката му помръкна. — Макар че трябва да ти покажа това.
Той пристъпи напред и повдигна свещта към едната колона, която подкрепяше пода близо до стълбището. Филип очакваше да види чифт очи като в гробницата, но видя само някаква влажна ивица. Когато я разгледа по-отблизо, той осъзна, че прилича на сянка на рицар върху колоната. Приближи още и успя да различи ризницата от халкички, мустакатото лице, наметалото, което падаше на дипли върху бронята, наколенниците, дори шпорите на токовете и това му напомни за видението в гробището.
— Какво е това? — прошепна той.
— Не знам — отвърна Стивън. — Отец Антъни го споменава в бележките си. Говорих и с други хора. Някои смятат, че е избеляла рисунка на рицар. Други са по-загадъчни — те казват, че е отпечатък от призрак.
Филип грабна свещта и огледа колоната отблизо. За пръв път дори той се почувства уплашен. Беше виждал избелели стенописи и преди, но това беше нещо различно. Той пъхна свещта обратно в ръката на Стивън.
— Едно ще ви кажа — той погледна към строителя и брат си. — Скоро ще бъде пролет. Преди в Скозби да дойде следващата зима, ще срутя тази църква, а другата ще бъде почти завършена.
Те напуснаха криптата и излязоха от църквата в гробището. Денят угасваше, светлината отслабваше. Валма от мъгла се събираха около тисовите дървета. Филип съзря уютните светлини на свещеническия дом.
— С нетърпение очаквам вечерята — каза той. — Казват, че Рохейша е добра готвачка, а ще мога да поговоря и с псалта, Адам Уолдис.
— Той е потайно дребно човече — обясни му Стивън. — Припка насам-натам като мишка и винаги нещо си мърмори, но е затворена книга. Опитай се да поговориш с него за енорията или смъртта на отец Антъни и той ще те изгледа като подплашен заек и ще избяга.
Като се смееха и говореха, те стигнаха до задната страна на църквата. Филип искаше да разгледа стената, изложена най-пряко на стихиите. Докато го правеха, той забеляза движение между дърветата. Спря с разтуптяно сърце.
— Филип, какво има?
Отначало свещеникът не искаше да отговори, за да не го обвинят, че има прекалено живо въображение. После отново видя движение — приведена фигура премина от един надгробен камък към дърветата, скупчени в източния край на гробището.
— Кой е това? — попита Едмънд.
Филип се разсмя и се отпусна. Нямаше видения. Но доброто му настроение скоро се превърна в гняв. Тази ли фигура го наблюдаваше, когато за пръв път влезе в църквата? Той забърза през тревата.
— Стой! — отекна гласът му.
Фигурата се обърна — беше възрастна жена, всъщност старица, стиснала с две ръце ясенова тояга. Тя уплашено гледаше свещеника, докато се приближаваше. Филип беше объркан, но същевременно любопитен, пък и се поуспокои, че фигурата, която беше видял, е от плът и кръв. Грозотата на старицата беше отблъскваща. Тя имаше продълговато слабо лице и счупен нос; очите й непрекъснато сълзяха, а езикът облизваше безкръвните й устни. Изглеждаше уплашена в овехтялата си черна рокля, оръфана при подгъва, маншетите и около врата. Сива вълнена наметка обвиваше костеливите й рамене, а бялата й коса — доста оредяла — беше събрана на кок на тила. Филип спря. Тази фигура ли беше видял преди?