Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на бедния свещеник. Спомените го връщат към едно живописно селце в Кент — първата му енория, Обитателите на селото са преследвани от проклятие, а старата църква и гробището зад нея крият страховити тайни.
Преди години група тамплиери са били коварно подмамени и оставени да загинат в близкото тресавище.
Има ли нещо вярно в преданието, че загиналите рицари са носели със себе си легендарното съкровище на тамплиерите, изчезнало безследно след обявяването на ордена извън закона? Защо младите жени в селото са обречени на ранна смърт? Свещеникът е решен да извади на бял свят мрачната тайна — но на каква цена?
— Да — отвърна Филип.
— Тя е безобидна — заяви Рохейша. — Върши много добри дела. Както и да е, именно тя откри горкичкия отец Антъни да виси като престъпник на бесилка. Синът ми Криспин го свали долу.
— Къде е погребан?
— В църковния двор. Лорд Ричард Монталт каза, че не бива да бъде погребван на кръстопът като самоубиец. Каза, че навярно отец Антъни е изгубил ума си и не е знаел какво прави. — Тя въздъхна и се изправи. — Още не са му сложили надгробен камък. Както и да е, спалните ви са тук. Вашата беше преди на отец Антъни, най-голямата. — Тя отвори една врата и покани Филип вътре.
Спалнята беше голяма. В нея имаше малко легло с балдахин, два скрина, шкаф, полици на стената под простичкото черно разпятие и голямо бюро под прозореца.
— Отец Антъни остави всичките си книги и документи. Никой не ги е потърсил. Лорд Ричард каза, че следващият свещеник може да ги вземе.
Тя показа на Едмънд и Стивън техните спални. Рохейша се извини за липсата на камъш на пода и каза, че ще се погрижи за това на следващия ден.
— Целият багаж е във вашата стая, сър — кимна тя към Стивън. — Боя се, че не знам кое на кого е. Сега се връщам в кухнята, сигурно сте гладни.
Рохейша бавно премина по коридора и се обърна на стълбищната площадка, притиснала ръка към устата си.
— О, прости ми, Боже! — изохка тя. — Отец Филип, съжалявам, но лорд Ричард ви покани на вечеря заедно с приятелите ви.
— Ще наглеждате ли къщата? — попита свещеникът.
— О, не. — Рохейша се усмихна с устни, но в очите й проблесна решителност. — Имам си собствена къща в селото. Когато се мръкне, Криспин и аз ще си тръгнем, но ще се върнем призори.
— Защо? — попита Филип и пристъпи към нея. — Защо не искаш да останеш тук?
— Сър, имам си собствен дом — смути се тя.
— Само затова ли? — попита той. — И няма никакви други причини?
— Къщата е хубава, отче. Не се страхувам, но не обичам да бъда близо до гробищата през нощта. Питайте Оплаквачката. — Рохейша прехапа ъгълчето на устната си. — През лятото, когато слънцето залязва, а пчелите и пеперудите летят наоколо, е като райска градина. Но през зимата, когато падат мъгли, не ми харесва и никога няма да ми хареса.
— Хайде, Рохейша — усмихна се Филип. — Няма ли да ми разкажеш легендите?
Тя вдигна ръка.
— Отче, ако псалтът Адам не се върне, а той ще го направи, защото подушва храната от една миля разстояние, ще ви кажа каквото знам. А сега, ако не искате хлябът да почернее, а печеното да прегори…
Рохейша почти се затича по стъпалата. Филип погледна приятелите си.
— Да си разопаковаме багажа. Изглежда, че не само ще ни нахранят, но и ще се позабавляваме.
Адам Уолдис, псалт на енорията „Св. Осуалд“, стоеше сред развалините на древния саксонски манастир. От сградите му бяха останали само фасадите, стените бяха полусрутени; малкият олтар, корабът, спалните помещения и бараките стояха открити към небето и стихиите. Уолдис отиде до мястото, където някога се беше намирал централният олтар. Петата му закачи пропукана плоча и той погледна надолу. Можеше да различи изтъркания надпис, поставен в памет на монасите, погребани там. Той се наведе, избърса праха и прочете името: „Абат Алрик.“
Уолдис дочу звук и вдигна глава, но беше само една от птиците, свили гнездо в руините, която кацна на перваза на прозореца и събори долу купчинка камъчета и мазилка. Адам се изправи, отупа коленете си и се взря в небето. Мракът се спускаше и морската мъгла вече се събираше, закривайки още незалязлото слънце. Беше идвал тук много пъти, особено с приятеля си отец Антъни, докато свещеникът не стана отчужден и странен. От онази нощ Адам често идваше при олтара и гледаше към разхлабената надгробна плоча. Отец Антъни я беше повдигнал пръв. Сега го направи и Адам. Дръпна я настрани и се вгледа в плиткия гроб отдолу. Той беше загадка за него. Според древния надпис това някога е бил игумен Алкун, но ако беше така, той беше умрял от насилствена смърт. Уолдис повдигна белеещия се череп и го обърна. Някой беше пребил Алкун до смърт, беше разбил задната част на главата му. По-интересното беше, че в гроба нямаше никакви атрибути на сана му — нито броеница, нито кръст — нищо, сякаш добрите монаси бяха съблекли Алкун напълно гол и дори не му бяха наметнали плащеница. Адам се стресна от дрънкане на сбруя.
— Кой е там? — извика той.
Мъглата нахлуваше в старинните развалини. Адам постави плочата на мястото й, и се прекръсти срещу злите сили. Влезе обратно в кораба, взе наметалото и вещите си и излезе от стария манастир. Погледна към склона. Въпреки мъглата още различаваше светлините на селото и мъжете, които се прибираха от полето. Адам затвори очи: новият свещеник трябва да беше пристигнал. Той сигурно щеше да го разпитва за отец Антъни, но какво можеше да му каже? Не искаше да споделя тайните му с никого. Знаеше, че някъде в околността на Скозби беше заровено голямо съкровище и възнамеряваше да го намери. Стисна под мишница торбата си и с един последен поглед към манастира пое по пътеката, която се виеше през гората към селото.