Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на бедния свещеник. Спомените го връщат към едно живописно селце в Кент — първата му енория, Обитателите на селото са преследвани от проклятие, а старата църква и гробището зад нея крият страховити тайни.
Преди години група тамплиери са били коварно подмамени и оставени да загинат в близкото тресавище.
Има ли нещо вярно в преданието, че загиналите рицари са носели със себе си легендарното съкровище на тамплиерите, изчезнало безследно след обявяването на ордена извън закона? Защо младите жени в селото са обречени на ранна смърт? Свещеникът е решен да извади на бял свят мрачната тайна — но на каква цена?
— И каза ли ти някога кои са те? — попита я Филип.
— Господ ми е свидетел, отче, никога. Никой никога не разбра. Разбира се, може би става дума за изчезналите. Идете в селото и разпитайте. Те ще ви кажат същото. Някои от тях изчезнаха, докато Романел беше викарий. От всякакви професии — един беше мелничар, друг — орач, имаше кожар, овчар, ратай. Всички изчезнаха. — Тя плесна с ръце. — Като мъглата, която се спуска тук. — Жената изду бузи. — Казах ви достатъчно. — Тя вдигна глава и подуши въздуха като куче. — Рохейша вече е готова с яденето, мисля, че е говеждо. Доста солено, но обилно подправено. Тя и лудият й син Криспин. Той е малоумен, но ще се погрижи за конете ви. — После тя се обърна и изчезна между дървената.
Те се върнаха и взеха конете си. Изведоха ги от гробищата и тръгнаха по пътя покрай стената, която ги заобикаляше. Свещеническият дом беше голяма, внушителна сграда, построена от същия камък като църквата. Имаше три етажа, покрив с плочи, с комини от едната страна. Повечето от прозорците бяха със спуснати капаци, но тези на първия етаж бяха открити. До предния вход се стигаше по няколко стъпала. Докато Стивън отвеждаше конете, Филип и Едмънд се изкачиха и почукаха на вратата. Рохейша им отвори. Тя беше червенобуза, усмихната жена, пухкава като узряла крушари криеше сивата си коса под бял воал. Носеше дълга, тъмносиня блуза, леко овехтяла и посипана с брашно, с каквото бяха изцапани пръстите и китките й. Помаха им развълнувано.
— Отче Едмънд, отче Филип, не трябва да чукате. Това е вашата къща. Влизайте. — Погледна към Стивън, който държеше конете. — Отведи ги отзад — извика тя.
— Аз ще ги заведа, мамо.
Млад мъж с празен поглед и усмихнато лице на слабоумен под перчем от мазна коса изтича по коридора. За малко не се сблъска с майка си, докато бързаше надолу по стълбите и пляскаше с ръце.
— Не е опасен — каза Рохейша. — Просто обича коне. Ще се погрижи за вашите.
Филип наблюдаваше как момчето хвана юздите и поведе конете покрай къщата, където както знаеше от предишните си посещения, имаше малка конюшня, градина и барака.
Рохейша ги въведе в къщата, като развълнувано бърбореше, че багажът им е пристигнал непокътнат по един каруцар от Мейдстоун. Тя обясни, че го е качила горе, макар да не е знаела къде да го остави. Гладни ли са те? Видели ли са църквата? Вярно ли е, че искат да построят нова? Рохейша продължи да говори, докато ги развеждаше из къщата. Филип и Стивън я бяха виждали и преди. Беше приятна и просторна — имаше преддверие, малка трапезария, свързана с кухнята, килер и помещение за миене на чинии. Стаите бяха чисти, стените — прясно боядисани и по тях висяха разпятия и малки цветни триптихи. Камъшът, с който беше застлан пода, беше прясно отрязан, в ъглите стояха саксии с билки, останалата част от мебелите също беше почистена и измита, а кухнята беше изпълнена със сладкия аромат на печен хляб и месо.
— Много е чисто — отбеляза Филип.
— Да — каза Рохейша — аз поддържам добре къщата за отците. — Тя спря, с ръка, опряна на парапета и ги огледа поред.
— Вие ще останете, нали?
— Разбира се — отвърна Филип.
— Други свещеници идваха и си отиваха.
— И аз разбрах така — отвърна Филип. — Ти на всички ли беше икономка?
— През последните двайсет години, да.
— И кога си тръгваха?
Възрастната жена се завъртя, подхвана подгъва на полата си и се изкачи по спираловидното дървено стълбище. Когато стигна площадката, тя се отпусна на едно столче, изтри лицето си и им се усмихна.
— Доста е стръмно. По този коридор има три стаи. На горния етаж има още, има и тавански помещения под стряхата, но те рядко се използват.
— Защо напускаха останалите свещеници? — попита Филип.
— Някои бяха стари и се разболяха. Скозби е доста самотно място. Други се уплашиха и се оттеглиха. Не обясняваха Всички разбраха за Романел, свещеникът, който полудя и беше отведен в Лондон. Може би ги е хващала меланхолия.
— Ами отец Антъни?
— Да, той остана по-дълго. Харесваше църквата и се интересуваше от историята й, особено от легендите.
— Защо тогава се е самоубил?
— Не знам, отче. — Тя се изправи на крака. — Стана внезапно. Той и енорийският псалт Адам Уолдис често се събираха и си шепнеха това-онова. Често се качваха на Хай Маунт, където са развалините от саксонския манастир. Към края на живота си отец Антъни се промени. Почти не спеше, винаги гледаше през прозореца. Една сутрин дойдох и намерих къщата празна. Не можех да открия отец Антъни. Уолдис живее в селото. Тогава някой започна да чука с все сила на вратата. Запознахте ли се с Оплаквачката?