Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Тя предполагаше, че гъсокът ще се разколебае, но това не стана.
— Вие сте много предвидливи, щом си избирате такова сигурно място за нощуване — каза той.
— Но ти даваш дума, че утре той ще си отиде, нали?
— Тогава и аз трябва да ви напусна — каза гъсокът. — Обещал съм да не го изоставям.
— Ти си свободен да правиш, каквото пожелаеш — отговори водачката. После разпери криле и отлетя на леда, където една след друга я последваха останалите диви гъски.
Момчето много се наскърби от това, че пътуването му до Лапландия пропадна; а и го беше страх от студената нощ.
— Все по-лошо и по-лошо става, гъсоко — рече то. — Преди всичко ще замръзнем на леда.
Но гъсокът беше в добро настроение.
— Няма такава опасност — успокои го той. — Моля те само да събереш колкото може повече трева и слама.
Когато момчето събра пълен наръч суха трева, гъсокът го грабна за яката и отлетя с него на леда, където дивите гъски вече спяха, мушнали човки под крилата си.
— Постели сега тревата на леда, да стъпя на нея, за да не замръзна! Помогни ми, за да ти помогна и аз! — каза гъсокът.
Момчето го послуша и когато свърши, гъсокът го грабна пак за яката и го мушна под крилото си.
— Мисля, че там ще ти е топло и удобно — рече той и го притисна с крилото си.
Момчето така потъна в пуха, че не можа да отговори; стана му топло и приятно, а и беше толкова уморено, че веднага заспа.
Нощта
Истина е, че ледът е несигурен и на него никога не може да се разчита. През нощта плуващият лед на езерото Вомб се измести така, че едната му част допря до брега. Лисицата Смире, която по онова време живееше на източния бряг на езерото, в парка на Йоведския манастир, случайно забеляза това, когато излезе през нощта на лов. Смире бе видяла дивите гъски още от вечерта, но не смееше дори да се надява, че ще докопа някоя от тях. Сега тя в миг се озова на леда.
Когато наближи дивите гъски, Смире внезапно се подхлъзна и ноктите й издраскаха по леда. Гъските се събудиха и размахаха криле, за да литнат. Но Смире беше по-бърза от тях. Тя се хвърли напред с мълниеносна бързина, сграбчи една гъска за крилото и духна обратно към брега.
Но тази нощ гъските не бяха сами на леда; при тях имаше човек, колкото и малък да беше той. Момчето се бе събудило, когато гъсокът размаха криле, и бе паднало на леда. Сега то седеше сънено и не можеше да разбере цялата тази бъркотия, докато не съгледа малкото късокрако куче, което тичаше по леда с гъска в уста.
Момчето веднага се спусна след него, за да отърве гъската. То чу наистина, че гъсокът вика след него: „Внимавай, Палечко! Пази се!“ — но си помисли, че няма какво да се бои от такова малко куче и продължи да тича.
Дивата гъска, която Смире влачеше, чу тропота на дървените обуща на момчето по леда и не повярва на ушите си. „Да не би това хлапе да мисли, че може да ме отърве от лисицата?“ — учуди се тя. Колкото и трагично да бе положението й, тя заквака весело, като че ли се смееше.
„Преди всичко то ще пропадне в някоя пукнатина на леда“ — помисли си тя.
Но макар че нощта беше тъмна, момчето ясно виждаше всички пукнатини и дупки на леда и смело ги прескачаше. Сега то имаше силните очи на джудже и можеше да вижда и на тъмно. Различаваше и езерото, и брега така ясно, както през деня.
Лисицата Смире стигна до края на леда и тъкмо когато се катереше по стръмния бряг, момчето й извика:
— Пусни гъската, дангалако!
Смире не разбра кой вика, но не си изгуби времето да се оглежда, а затича още по-бързо.
Сега лисицата навлезе в прекрасна букова гора и момчето я последва, без и през ума да му мине, че го заплашва някаква опасност. То само си спомняше с какво презрение го бяха посрещнали дивите гъски вечерта и много искаше да им докаже, че човекът все пак стои малко по-високо от всички други същества.
Момчето непрекъснато викаше на кучето да пусне плячката си.
— Що за куче си ти, та без срам крадеш цяла гъска? Пускай я веднага, инак ще видиш какъв бой ще ядеш! Пусни я, че ще кажа на господаря ти какво правиш!
Като разбра, че я смятат за куче, което се плаши от бой, на Смире й стана толкова смешно, че едва не изпусна гъската. Смире беше голям разбойник, не се задоволяваше да лови само плъхове и мишки по нивите, а се промъкваше и в чифлиците, за да краде кокошки и гъски. Знаеше, че в цялата околност се боят от нея. Такова смешно нещо не беше чувала досега.
Момчето тичаше толкова бързо, че дебелите буки сякаш се плъзгаха край него. То почна да настига Смире. Най-сетне се приближи толкова, че я хвана за опашката.
— Сега ще ти взема гъската! — извика то и задърпа с все сила. Но силите не му достигаха, за да спре Смире. Лисицата го повлече и около него се вдигна вихрушка от сухи букови листа.