Последният скок на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният скок на лъва». Краткое содержание книги:
— Защо каза летище? — попита Халил.
Фарид Мансур осъзна грешката си и опита да я потули.
— Общият ни приятел… той май го каза… но може и аз да съм разбрал погрешно или…
— Няма значение.
— Да, господине.
Халил прибра картата в джоба си.
Стигнаха до края на алеята и Фарид Мансур попита:
— Желаете ли да отидем в Санта Барбара още сега?
— Да.
Мансур понечи да завие надясно по Сънсет Булевард, но Халил го спря.
— Карай направо.
Мансур пресече Сънсет Булевард и продължи по Кенън Драйв с неговите големи частни къщи.
Халил погледна в страничното огледало, не забеляза евентуални преследвачи и попита:
— Колата е под наем, нали?
— Да, господине. Наех я за три дни, според инструкциите.
— Добре. — Значи колата нямаше да липсва на никого до понеделник.
Халил се загледа през страничния прозорец и Мансур отбеляза:
— Тук живеят богатите. Филмови звезди и акулите от филмовата индустрия.
— Греховете са добре платени тук — отбеляза Халил. Мансур отговори точно така, както се очакваше:
— Тук да. Но в ада ще трябва да платят много по-висока цена.
Халил не отговори на това и попита:
— От коя точно част на Либия си?
— От Бенгази, господине.
— Защо си тук?
Мансур се поколеба за момент.
— За да изкарвам пари за родителите си, господине, както и за родителите на жена ми, които живеят в Бенгази. — И побърза да добави: — Мечтата ми е да се върна в родината.
— Ще се върнеш.
— Да, господине.
— А жена ти? И тя ли е тук с теб, господин Мансур?
— Да, господине. Както и четирите ни деца.
— Добре. Обучени ли са във вярата ни?
— Разбира се, господине. Изучават Корана в училището към джамията.
— Добре. А жена ти знае ли, че ще отсъстваш от дома си два или три дни?
— Да, господине.
Двамата се умълчаха и Фарид Мансур осъзна, че този човек го кара да нервничи. Беше виждал хора като него в Либия, а понякога и тук, в джамията. Споделяха една и съща вяра, но по различен начин. И този човек… гласът му, поведението, очите… този човек беше по-различен дори от другите, които бяха различни. Този човек го плашеше.
Фарид Мансур не беше сигурен накъде да кара, но заподозря, че пътникът му е загрижен да не ги следят, затова направи няколко произволни завоя.
Излязоха на улица със скъпи магазини.
— Това е Родео Драйв, господине — отбеляза Мансур. — Само много богатите могат да пазаруват тук.
Халил продължи да мълчи.
В края на улицата с безбройните магазини обаче каза:
— Санта Барбара.
Мансур зави надясно по Уилшир Булевард и пое на запад съм залязващото слънце.
Продължиха по широкия булевард с неговите магазини и небостъргачи, в които имаше апартаменти и офиси. Трафикът бе натоварен и се движеха бавно.
— Много коли има тук — отбеляза Мансур.
— Изсмукват петрола от земята — отвърна Халил. Мансур си позволи да се засмее.
— И плащат добре за него.
— Да. От колко време си тук?
Мансур се поколеба.
— От осем години. — И добави: — Твърде дълго.
— Да, твърде дълго — съгласи се Халил. — Значи си бил в Бенгази, когато американците бомбардираха града.
— Да. Помня онази нощ. Петнайсети април осемдесет и шеста. Бях малко момче.
— Уплаши ли се?
— Разбира се.
— Намокри ли гащите?
— Господине?
— Понеже аз ги намокрих.
Фарид Мансур не знаеше какво да каже, така че си замълча.
— И аз бях момче, живеех в Ал Азизия в Триполи. Един от самолетите им прелетя точно над покрива, на който бях, и пусна бомба. Не пострадах. Но намокрих гащите.
— Аллах е бил милостив, господине — успя да каже Фарид Мансур.
— Да. Но майка ми, двамата ми братя и двете ми сестри се преселиха в рая онази нощ.
Мансур пое дълбоко дъх и тихо рече:
— Дано вечно обитават при ангелите.
— Да. Ще обитават.
Продължиха да пътуват в тишина. Накрая Халил попита: