ФОР

Групичката млади Безстрашни, намираща се близо до покрива, започва да си разменя погледи. Настрани стоят Ерудита от по-рано, едно момиче от Миротворците и две момчета и едно момиче от Прямите. Само шестима сме.

Някакво тъмнокожо момче от Безстрашните пристъпва напред и приканва с ръце приятелите си да го аплодират.

– Давай, Зийк! – провиква се едно от момичетата.

Момчето скача към ръба, но преценява зле скока си, веднага се накланя напред и губи равновесие. Изкрещява нещо неразбираемо и изчезва. Прямото момиче до мен ахва, прикривайки уста с ръка, но Безстрашните приятели на Зийк избухват в смях. Не мисля, че това беше драматичният и героичен момент, който той е бил замислил.

Ухилен, Амар отново прави жест към края на покрива. Родените Безстрашни се подреждат, последвани от момчето от Ерудитите и момичето от Миротворците. Знам, че трябва да се присъединя към тях и да скоча, независимо какво изпитвам. Приближавам се до редицата, вдървен така, сякаш ставите ми са ръждясали болтове. Амар поглежда часовника си и отброява трийсет секунди интервал между скоковете.

Редицата намалява и се стопява.

Внезапно е изчезнала и съм останал само аз. Пристъпвам към ръба и изчаквам отброяването на Амар. Слънцето залязва зад сградите в далечината, назъбената им линия ми е непозната, гледана от този ъгъл. На хоризонта светлината сияе в златисто, внезапно се появява вятър и повдига дрехите по тялото ми.

– Давай – казва Амар.

Затварям очи и се вцепенявам, изобщо не мога да се оттласна от покрива. Единственото, което успявам да сторя, е да се наклоня и да падна. Стомахът ми се обръща, крайниците ми се мятат в търсене на нещо, за което да се хванат, но наоколо няма нищо, освен падането... въздуха... и неистовото търсене на земя.

И тогава се удрям в мрежа.

Усуква се около мен, увива ме в нишките си. От периферията ù ми махат нечии ръце. Залавям се за мрежата и се изтеглям към тях. Стъпвам на дървена платформа и мъж с тъмнокафява кожа и ожулени кокалчета ми се ухилва. Макс.

– Дървения! – Той ме потупва по гърба, от което потръпвам. – Радвам се да видя, че стигаш толкова далеч. Върви при другите послушници. Амар ще слезе до секунда, сигурен съм.

Зад него има тъмен тунел от скални стени. Лагерът на Безстрашните е под земята – бях предположил, че ще виси от някоя висока сграда, закачен на низ от нестабилни въжета като изражение на най-лошите ми кошмари.

Налагам си да мина по стъпалата и да стигна до другите трансфери. Краката ми май отново функционират нормално. Момичето от Миротворците ми се усмихва.

– Това беше изненадващо забавно – казва тя. – Аз съм Мая. Добре ли си?

– Изглежда така, сякаш всеки момент ще повърне – обажда се едно момче от Прямите.

– Просто го направи, човече – додава другото. – Шоуто ще ни хареса.