ФОР

Друга голяма и празна стая се простира отвъд прозореца. Във всеки неин ъгъл има камери – дали е така из целия лагер на Безстрашните?

– В тази стая е зоната на страха – оповестява той, без да вдига очи. – Зоната на страха е симулация, в която ще се изправите срещу най-лошите си страхове.

На масата до машината в права редица са подредени спринцовки. На тази мъждукаща светлина ми изглеждат зловещи, като че ли на тяхно място може да има инструменти за мъчение, ножове, нагорещени ръжени.

– Как е възможно това? – пита момчето от Ерудитите. – Ти самият не знаеш най-лошите ни страхове.

– Ерик, нали? – обръща се към него Амар. – Прав си. Аз не ги знам, но серумът, който ще ви инжектирам, ще стимулира определена част от мозъка ви, която ще възбуди страха, и така сами ще създадете препятствията в симулацията си. Този път, за разлика от теста ви за установяване на наклонностите, вие ще бъдете наясно, че нещата, което виждате, не са истина. През това време аз ще бъда в тази стая, ще контролирам симулацията и ще карам програмата, свързана със серума, да продължава към следващото виртуално препятствие, когато пулсът ви се нормализира или когато се изправите срещу страха си по смислен начин. Щом страховете ви се изчерпят, програмата ще се прекрати и ще се събудите отново в тази стая, но вече по-наясно с тях.

Той взема една от спринцовките и прави жест към Ерик.

– Позволи ми да задоволя Ерудитското ти любопитство – казва. – Ти ще си първи.

– Но...

– Но – отвръща той гладко – аз съм твоят инструктор и в твой най-голям интерес е да правиш това, което ти казвам.

Ерик застива за момент, после съблича синьото си яке, сгъва го надве и го закачва на облегалката на стола. Движенията му са бавни и отмерени – подозирам, че е с цел да раздразни Амар колкото се може повече. Ерик приближава инструктора, той забива иглата почти зверски във врата му и го насочва към съседната стая.

Щом Ерик застава в центъра на стаята от другата страна на стъклото, Амар се свързва чрез електроди с машината за симулации и натиска някаква команда на екрана на компютъра си, за да стартира програмата.

Ерик е неподвижен, с ръце до тялото. Той се взира към нас през прозореца и миг по-късно, въпреки че не е помръднал, придобива вид като че гледа нещо друго – явно симулацията е започнала. Но той не пищи, нито плаче, както очаквам, че би сторил някой, който се взира в най-големите си страхове. Сърдечният му ритъм, проследяван на монитора на Амар, се ускорява и ускорява, подобно на птица, набираща височина.

Той е уплашен. Уплашен е, но дори не помръдва.

– Какво става? – пита Мая. – Серумът действа ли?

Кимвам. Наблюдавам как Ерик си поема дълбоко въздух през устата и издишва през носа. Тялото му се тресе, трепери, като че ли земята под краката му тътне, но дишането му е бавно и равномерно, мускулите му потръпват и се отпускат на всеки няколко секунди, сякаш ги напряга, без да иска, а после поправя грешката си. Наблюдавам сърдечния му ритъм на монитора на Амар, гледам как се забавя все повече, докато инструкторът не кара програмата да продължи нататък.