Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
— Ще ни трябва нещо по-добро, но… — каза очевидно на себе си. — Така… как ти беше името?
— Ситрин — каза тя.
Магистър Иманиел се изсмя хрипливо.
— Това не е име за каруцарче като теб. Таг. Ти си Таг. Кажи го.
— Аз съм Таг — каза тя.
Магистър Иманиел изкриви презрително лице.
— Говориш като момиче, Таг.
— Аз съм Таг — повтори Ситрин, този път с по-дебел глас.
— Става — каза той. — Горе-долу. Но ще трябва да поработим още.
— Не го правете — обади се Кам.
Магистър Иманиел се усмихна. Усмивката не стигна до очите му.
— Принцът премина границата — каза той. — Политиката на банката е категорична. Той няма да получи нищо.
— Вие сте политиката на банката — възрази Кам.
— И съм категоричен. Таг, момче? След седмица ще отидеш при майстор Уил в Стария град. Той ще те наеме за каруцар в керван, който потегля към Северобреж. Товарът е от небагрени вълнени платове, които Уил се надява да спаси от войната.
Ситрин нито кимна, нито поклати глава. Виеше ѝ се свят, имаше чувството, че е част от нечий ужасен кошмар.
— Като стигнете в Карс — продължи магистър Иманиел, — ще закараш каруцата при холдинговата компания. Ще ти дам карта и указания. И писмо, в което се обяснява всичко.
— Ама това са седмици път! — развика се Кам. — Или месеци, ако е паднал сняг в прохода.
Магистър Иманиел се обърна към нея. В очите му пламтеше гняв. Гласът му беше тих и студен.
— И какво искаш да направя? Да я задържа тук? Наистина ли вярваш, че ще е на по-сигурно място в нашата къща, отколкото като каруцарче в търговски керван? А и няма просто така да приема загубата, няма!
— Не разбирам — каза Ситрин. Чу гласа си някак отдалече, сякаш крещеше да надвика прибоя.
— Хората на принца ни наблюдават — обясни магистър Иманиел. — Вероятно наблюдават всички служители на банката. Както и повереницата на банката, Ситрин полусинайката. Каруцарчето Таг, от друга страна…
— Каруцарче? — каза Ситрин, повече като ехо на неговите думи, отколкото като плод на собствени размисли.
— Каруцата е фалшива — каза Кам, гласът ѝ бе натежал от отчаяние. — Безел трябваше да я откара. Да пренесе тайно толкова пари, колкото успеем да измъкнем от града.
— Златото? — попита Ситрин. — Искаш аз да откарам златото до Карс?
— Част от него, да. — Магистър Иманиел кимна. — Но златото е тежко. Затова е по-добре да изпратим скъпоценни камъни и бижута. Те са с по-висока стойност. Подправки. Тютюн на листа. Коприна. Неща, с които да напълним каруцата, без да строшим осите ѝ. И счетоводните книги също. Истинските. Колкото до монетите и златните слитъци… е, все ще измисля нещо и за тях.
Усмихна се като изрисувана маска. Трупът на Безел сякаш помръдна рамене на треперливата светлина. Студено течение ужили голите бедра на Ситрин, а възелът в стомаха ѝ се стегна толкова, че в устата ѝ загорча на повръщано.
— Можеш да се справиш, мила моя — каза магистър Иманиел. — Вярвам в теб.
— Благодаря — промълви тя и преглътна.
Ситрин вървеше по ванайските улици със стегнат на топка стомах. Фалшивият ѝ мустак беше от онези тънки рехави нещица, които съзряващите момчета си отглеждат с гордост. Дрехите ѝ бяха сбиротък от ризи и жакети на Безел, преправени в уединението на банката, и каквито там евтини закърпени дрипи успяха да намерят с Кам. Не бяха посмели да ѝ купят нищо ново. Косата ѝ бяха боядисали с чай — резултатът беше безцветно мишо кафяво — и я бяха сресали напред, за да ѝ скрива максимално лицето. Ситрин вървеше с широки крачки, както ѝ беше показал магистър Иманиел, а в гащите си усещаше овързаната топка плат, напъхана там да ѝ напомня, че би трябвало да има пишка.
Чувстваше се като последната глупачка, че и по-лошо. Чувстваше се като актьор с клоунска маска и огромни обувки. Чувстваше се като най-непохватния измамник в града, в целия свят. А всеки път, когато затвореше очи, трупът на Безел я чакаше. Викнеше ли някой на улицата, сърцето ѝ подскачаше. Убедена бе, че всеки момент ще я застигне нож, стрела, тояга с оловен край. Ала улиците на Ванаи не ѝ обръщаха внимание.
Ванаи беше зает с подготовката за война, навсякъде. Търговци заковаваха с дъски витрините си. Фургони и каруци задръстваха улиците — семейства, смятали да останат в града, сега бяха променили решението си и бързаха да се изнесат към провинцията, а други, които вече бяха заминали, се връщаха, решили, че тук ще е по-безопасно, отколкото на село. Викачи на служба при принца уведомяваха на висок глас гражданите за подкреплението, което новият съюзник на Ванаи е пратил насам, а престарелите тимзини, които по навик клечаха край кея, се смееха и казваха, че ще е по-добре да ги завладеят антийците, отколкото да ближат задника на Макиа. Хората се пръскаха пред плъзналите групи по мобилизацията като кокошки пред глутница вълци. А в Стария град високите тъмни богато резбовани врати на майстор Уил бяха отворени широко. Улицата беше пълна с каруци и фургони, с мулета, коне и волове. Керванът се събираше на площадчето. Ситрин си проби път през навалицата към майстор Уил.