Изповядвам

Петдесет и четвърта килия блестеше от чистота. Застанал прав до прозореца, Феликс Ардевол гледаше потока от раса, които влизаха и излизаха от общежитието. Един файтон мина по Виа дел Корсо с няколко неизповедими и възмутителни тайни в затвореното купе. Момчето, което влачеше желязна кофа и вдигаше оглушителен шум без никаква нужда, също предизвикваше възмущение. Трепереше от страх и затова всичко го възмущаваше. На масата – един неочакван предмет, който още нямаше своето място. Зелената кутийка с gioiello dell’Africa, която му подари Каролина. Неговата съдба. Беше се заклел, че преди да бият камбаните на „Санта Мария“ в дванайсет, ще хвърли кутийката или ще я отвори. Или ще се самоубие. Едно от трите. Защото едно е да живее за учението, за да си проправи път до вълнуващия свят на палеографията, във вселената на древните ръкописи, да научи езици, които никой не говори, защото от векове си стоят замразени в престарели папируси, превърнали се в единствения прозорец към паметта, да разграничи средновековната палеография от древната, да се радва, че светът е толкова голям, че когато се отегчи, би могъл да започне да изследва санскрит и азиатските езици, а ако някой ден имам дете, бих искал да...

Сега пък какво съм се замислил за син? Ядоса се, не, възмути се. Отново погледна самотната кутийка върху полираната маса. Феликс Ардевол махна един въображаем конец от полите на расото си, поглади с пръст раздразнената от яката кожа на врата си и седна на масата. Оставаха три минути, преди камбаните на „Санта Мария“ да бият дванайсет часа. Пое въздух и реши: сега-засега няма да се самоубива. Взе много внимателно кутийката в ръце, като дете, което крепи гнездото, свалено от дървото, за да покаже на майка си зеленикавите яйца или беззащитните пиленца, аз ще ги храня, майко, не се притеснявай, ще им давам много мравки. Като прежаднелия елен, о, Господи46. Така или иначе, знаеше, че стъпките, които предприема, създават ореол на невъзвратимост за душата му. Две минути. С треперещи пръсти се опита да свали червената панделка, но възелът се затягаше още повече и причината не беше несръчността на горкичката Каролина, а неговите нерви. Изправи се разтревожен. Минута и половина. Отиде до легена с вода и взе бръснача. Бързо го отвори. Минута и петнайсет секунди. Сряза с ожесточение червената панделка, най-красивия червен цвят, който бе виждал през дългия си живот, понеже на двайсет и пет години се чувстваше стар и уморен и му се искаше тези неща да не му се случват на него, нека се случват на другия Феликс, видно беше, че той умее да загърбва всичко, без... Една минута! Устата – пресъхнала, ръцете – потни, капка пот се стича по бузата, при това не е ден за... Остават десет секунди, преди камбаните на „Санта Мария“ на Виа Лата да ударят дванайсет часа по пладне. И докато във Версай банда некадърници обявяваше, че войната е свършила, и докато подписваха примирието с изплезен от усърдие език, като грижливо задействаха механизмите, които само след няколко години ще предизвикат великолепна нова война, още по-кървава и по-близка до злото, каквато Бог никога не трябваше да допуска, Феликс Ардевол-и-Гитерес отвори зелената кутийка. С колебливо движение извади розовото памуче и когато прозвуча първият камбанен звън, Аngelus Domini nuntiavit Mariae47, се разплака.