Обречена на теб [bg]

— Мартин ще го закара вкъщи — отвърна мама. — Остави ги, нека се забавляват.

Излизането от залата ни отне точно толкова време, колкото и влизането, защото много хора искаха да поговорят с Гидиън или Стантън за първи път тази вечер. Аз само благодарях за изказаните поздравления, но майка ми от време на време казваше по нещо — авторитетно правеше кратък, но смислен коментар по темите, които съпругът ѝ обсъждаше. Завиждах на познанията ѝ и реших, че ще последвам примера ѝ. Трябваше да си поговорим за това при първа възможност.

Положителната страна на забавянето беше, че имаше достатъчно време да докарат колите ни. Когато най-после наближихме изхода, Раул ни каза, че лимузината ни е само на една пряка. Кланси ми се усмихна бързо и съобщи, че колата на мама и Стантън току-що е паркирала пред сградата.

Папараците ни чакаха отвън. Бяха по-малко, отколкото преди, но наброяваха поне дузина.

— Хайде да се видим утре — предложи мама и ме прегърна във фоайето.

— Звучи добре — отдръпнах се. — Може да се отдадем на СПА процедури.

— Чудесна идея — усмихна се широко. — Аз ще уредя всичко.

Прегърнах Стантън на раздяла, Гидиън се ръкува с него. Излязохме и около нас заблестяха светкавиците на фотоапаратите. Градът ни посрещна с шума на късния трафик и приятната топлина на нощта. Влажността вече намаляваше, тъй като лятото отстъпваше пред есента, и с нетърпение очаквах момента, когато щях да мога да прекарвам повече време на открито. Есента в Ню Йорк няма равна на себе си по чар — нещо, на което преди се бях наслаждавала само по време на кратките си посещения.

— Лягай долу!

Едва чух вика, преди Гидиън да ме събори на земята. Разтресе ме силен шум, отскочи от тухлената стена и зазвъня в ушите ми. Оглушително близо… Боже мой! Точно до нас.

Паднахме тежко върху покрития с килим тротоар. Гидиън се изтъркаля върху мен и ме покри с тялото си. Усетих още по-голяма тежест, когато някой се хвърли върху съпруга ми. Последва нов трясък. После още един. И още един…

„Смазана съм. Тежи ми. Дишай. — Белите ми дробове отказваха да работят. Главата ми щеше да се пръсне. — Кислород. Господи.“

Опитах се да се боря. Стисках червения килим. Гидиън ме притисна още по-силно. Гласът му кънтеше в ухото ми, но ужасното бучене в главата ми заглушаваше думите му.

„Въздух. Не мога да дишам…“

Светът потъна в мрак.