Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

Той огледа подробно съседките си и призна с горчивина, че този парад от млада плът не го вълнува вече. Нещо се бе променило в него. Смисълът на живота му нямаше женски образ. Почувствува се в близост с някаква значима мисъл. Но не знаеше от кой край да я подхване.

Светлината на слънцето го заслепяваше. Той, който толкова много бе обичал слънцето, сега с изненада откриваше, че го мрази. Тия жълти и отвесни лъчи рушаха цветовете пред очите му и мислите в главата му. Кожата му гореше, зачервяваше се, мокреше се, хоризонтът се разлагаше на трептящи песъчинки от слюда, а дори край него умореният свят се разкъсваше на блокове от безцветна и топла материя, разбъркваше очертанията си, смесваше отблясъците си: стъкла за очила, страници на един илюстрован вестник, бутилки газирана вода… Как Карол можеше да понася този плаж? Край мостика една банда младежи се готвеше да отплува с моторна лодка. Оглушително потегляне, скиор, издърпан над водата, се надигаше, пореше морето, като минаваше вляво и вдясно с елегантни плъзгания. Под чадърите няколко глави се подигнаха мързеливо. В далечината бели платна. Един вестникопродавач се появи с пълни с лоши новини ръце. Краката му се забиваха в пясъка. Никой нищо не купи от него.

„Най-добре е да не знаеш какво става другаде — помисли си Филип. — Дреболиите изяждат същественото“. Тази вечер пак ще трябва да се облича, да излиза. Ще се срещнат с Ашезонови в онзи прекрасен ресторант над Ница, горе в планината, където няма дори електричество и където под светлината на свещи клиентите ядат печено върху жарава и картофи, опечени в пепел. Като се прибере, ще вземе бисмут, после сънотворно, ще се отпусне в леглото си и със злоба, с безсилие ще гледа как Карол с прозрачна нощница снове пред отворения прозорец. Панически страх сви гърлото му. Вярваше, че ще намери покой в Кан, а никъде другаде не беше се чувствувал толкова разстроен, като в този много горещ, претъпкан от хора град на безделници. В Париж поне си имаше работа, чиято дисциплина му помагаше да живее. Тук, освободен от задълженията си, той ден и нощ беше разяждан от зловещ спомен. Карол и Жан-Марк си оспорваха главата му. Не го интересуваше вече това, което си бе възвърнал, а това, което бе загубил, му се виждаше незаменимо. Това беше класически процес. Той нямаше да се предаде. Положително съществуваше някъде лекарство. Но не на този плаж, смазан от слънце, пред това неизменно синьо море.