Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

— Ще бъде положително по-логично и по-приятно за всички, ако вие, младите, оставите тук нас, по-възрастните, и се настаните на улица „Сен Дидие“, в твоя апартамент, Франсоаз. Така че няма да има нужда да го даваш под наем. Аз ще поема наема и на всеки от вас ще давам по една малка месечна помощ…

Докато говореше, той виждаше как лицето на Франсоаз побледнява и се размива, а лицето на Даниел да се втвърдява като юмрук, който се свива:

Мадлен също изглеждаше изумена.

Дани се бе приближила до съпруга си, сякаш му искаше съвет.

Настъпи дълго мълчание.

— Това ли е всичко, което имаше да ни кажеш, татко? — изрече Даниел с вял глас.

— Да — каза Филип.

Даниел се отправи към вратата.

— Къде отиваш? — попита Филип.

— В стаята си! — отвърна Даниел. — Имам работа. Идваш ли, Дани?

Той излезе, последван от Дани, навела изплашено глава.

— Кога ще трябва да освободим апартамента за Карол? — попита Франсоаз.

Филип отсъди, че тя е непреклонна и язвителна. Напомняше му за майка й в момент на спорове. Но беше твърде щастлив от телефонния разговор с Карол, за да остави да бъде накърнена радостта му.

— Твоят въпрос никак не е деликатен, Франсоаз — каза той сдържано. — Карол съвсем няма намерение да се настани тук още утре. Просто тя и аз държим да вземем мерки за бъдещето. Впрочем тя ще бъде очарована, че вие ще я посрещнете в тази къща, когато се завърне след месец-два. После без много да бързате, вие ще уредите вашето преместване. Не мислиш ли, че това е едно хубаво разрешение?

— Разбира се, татко. Дори не виждам друго!

Очите на Франсоаз искряха, пълни с пламък и сълзи.

— Единствената точка, по която не съм съгласна с тебе — подзе тя, — е датата на нашето преместване. По мое мнение колкото по-скоро, толкова по-добре. Вярвай ми: няма да те притесняваме още дълго време!

Като каза това, тя се завъртя на пети и изчезна. Ударен като с плесница от това предизвикателство, Филип изръмжа:

— Какво я прихваща? Тя е луда!

— Не, Филип — каза Мадлен. — Ти причини голяма мъка на децата си!

— Това е върхът на всичко! — извика той. — Какъв егоизъм! Разкъсвам се на четири, за да им осигуря едно комфортно бъдеще, а те ме ругаят като най-последния простак!

— Не комфортът е най-важното нещо в живота! В най-дълбоката си скръб те бяха намерили една незаменима утеха: дома, семейството…

— Точно така, липсваше някой в това семейство: Карол!

— Тя липсваше на теб, Филип, не на тях!

— Защо? Тя ги обича, тя отчасти ги изгледа…

— За нещастие тя направи не само това!