Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

В апартамента намери Дани да къпе Кристин под големите черни, изпълнени с любов очи на Алисия.

— Аз — каза Алисия — ще искам да имам бебе от някой тип, който ми харесва, но при условие да не се омъжвам за него!

Франсоаз й отправи тревожен поглед. Алисия избухна в смях.

— Не се безпокой! Не се отнася за Никола̀!

— А за кого?

— За никого… Едно хрумване!… Няма ли да ти е приятно на тебе да имаш дете, а да нямаш съпруг?

— Ах, не така!

— На мене също — каза Дани.

— Смешни сте вие! — извика Алисия. — Дете без съпруг — това е тайната на семейното щастие!

— За майката може би — каза Франсоаз. — Но за детето… Не знам… Детето има нужда от някой по-силен… Нали?

Тя отново помисли за равнодушието на баща си, за разпръскването на семейството и сърцето й се сви. Може би Алисия имаше право? „Ако бях имала дете от Александър…“

— Чакай, забравих да ти кажа: Лоран и Беатрис ще дойдат на вечеря вдругиден! — съобщи Дани. — Ще донесат всичко, с изключение на виното и плодовете.

— Много хубаво — каза Франсоаз.

И й хрумна мисълта да покани и Дидие Копелен. Беше го видяла толкова съкрушен на погребението! Ще бъде малко така, сякаш Жан-Марк сяда на масата.

— Аз намирам, че Беатричето на Лоран е една фукла! — заяви Алисия.

Дани й възрази с възмущение. Франсоаз избягна да каже мнението си. Тя не обичаше това момиче, за което Лоран се беше оженил преди петнадесет дни и което, макар че бременността му едва се забелязваше, носеше широки рокли и вървеше с корема напред. До нея Лоран изглеждаше още по-млад. Невъзможна двойка. Но съществуваха ли подходящи двойки? Всички, които познаваше — било нейният баща и Карол, нейната майка и Ив, Даниел и Дани, самата тя и Александър, — вървяха в живота с накуцване и малко смешно. Можеше ли да се каже, че, станали от леглото, мъжът и жената нямат вече нищо общо?