Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

Агнес донесе подноса и го постави върху коленете на Карол.

— Донесете една чаша и за мене — каза Филип.

— Господинът няма ли да вечеря?

— Не, Агнес.

— Защото аз съм приготвила всичко — измърмори Агнес.

И тя се оттегли, надупена, в мълчание, негодуваща. От завръщането на Карол тя бе започнала да се мръщи. След малко се върна с втората чаша. Когато изчезна отново, Карол прошепна:

— Става отвратителна, горката! Тези дни трябва да се разделя с нея.

Филип изпита смътна досада, но не възрази. Карол беше поела къщата в ръцете си — това беше нормално. Той я погледна как пие чая, намазва с масло една бисквита с лек и очарователен жест. С рамене, покрити с тънка плетена вълнена блузка на розови ивици, с прозрачна нощница, с леко гримирани устни, тя беше точно оня образ, който той си представяше, когато лудо копнееше да я види пак; но сега, когато беше тук, той не изпитваше такова вълнение.

Нито веднъж, откакто се бе върнала, те не бяха говорили за Жан-Марк. Само при мисълта да си припомни с нея за своя син той изпитваше тревога. Тя също навярно избягваше от предпазливост, от благоприличие всякакъв разговор, който можеше да им причини болка. Това условно мълчание тегнеше върху отношенията им.

Избягваха да говорят и за Даниел и Франсоаз. Според Карол рано или късно децата ще осъзнаят грешката си и ще се разкаят. За нищо на света, за да не станат за смях, родителите не трябва, казваше тя, да правят първата стъпка. Навярно тя имаше право. Но той смътно страдаше от това неразбирателство. След като бе познал вълненията на едно много голямо семейство, сега с жена си се чувствуваше като на пустинен остров. Един спасен удавник с пълни със злато джобове. Пустошта и тишината, които го обкръжаваха, правеха богатството му излишно. Потиснат от това, което най-силно бе желал, той почти съжаляваше за времето, когато тази скука търсеше помощ в надеждата, в очакването.

Той изпи чая си и го намери блудкав. Като оставяше чашата си, Карол докосна ръката му. Погледите им се срещнаха. Филип мъчно издържа блясъка на тези големи сиви очи, проводени от малки черни зеници. През отворения прозорец нахлуваше топлината на деня. Дланта на Карол се сви. Той не можа да понесе този контакт и леко се отдръпна. Досещаше ли се тя какво ставаше в главата му? Меланхолична усмивка заигра по устните й.

— От Париж наистина трябва да се бяга през юли — каза тя.

— Няма много да чакаме!

— Така ли считаш? До четвърти август! Има почти три седмици. А след това в Югославия! Не е толкова радостно като перспектива!…

— Нищо друго не мога, Карол. Непременно трябва да отида по работа в Загреб…

— Ако отидем на юг като начало? Петнадесет дни в Кан — ще бъде прекрасно! Убедена съм, че Блондо може да свърши работата ти…

— Блондо! Блондо! — заповтаря той. — За текущите задачи, разбира се, но за другото…