Тя предчувствуваше някаква тайна в тази момчешка дружба и продължи да рови по масата. Нито една снимка на Валери, нито едно нейно писмо, нито някакъв малък сантиментален сувенир. Можеше ли да си помисли, че тя не беше нищо за Жан-Марк в навечерието на сватбата им. Всичко това правеше още по-странна дългата разходка на двете момчета онази неделя по южния аутобан. Какво са правили те, двамата, в колата на Жилбер, когато нормално Жан-Марк би трябвало да бъде при годеницата си? Мадлен си спомни за онази вечер, когато Жилбер се бе появил, елегантен и непринуден, в ресторанта, където тя вечеряше насаме с племенника си. Как взискателно, неспокойно и властно го беше погледнал Жан-Марк. Малкото думи, които си бяха разменили пред нея, говореха за някакво вълнуващо сходство на вкусовете.
Изведнъж по интуиция тя стигна на ръба на заслепяващата истина и се отдръпна, сякаш Жан-Марк лично й забраняваше да отиде по-далече. Те се смееха, говореха силно и бързо, бяха млади, рецитираха стихове, вземаха всичко насериозно. Беше ги поканила в Тюке. Бяха приели с ентусиазъм. А сега и единият, и другият бяха мъртви. Убити едновременно. Скъсване на вратните прешлени у Жан-Марк. Сплескване на гръдния кош у Жилбер. Лекарят беше категоричен: не са страдали. Смъртта не подхожда на младите. Стои като дреха, открадната от някой старец. Но какво щеше да стане с Жан-Марк, ако не беше загинал в тази глупава злополука? Оженен за Валери и съжаляващ, че е неин съпруг, погълнат и похабен от хиляди светски задължения, отклонен от истинските си желания и може би от истинската си любов… „Кой знае дали в равносметката на човешкия живот няколко минути на безумно щастие не са по-ценни от редица години на условен успех? — каза си тя. — Кой знае дали Жан-Марк не е имал право?…“ Тя се изплаши от посоката, в която летеше мисълта й. Някаква магия действуваше върху нея. Както стена, която дълго време е била огрявана от слънце, изпуска топлина през нощта, така и стаята, в която беше живял Жан-Марк, излъчваше неговите мисли от лоното на смъртта.
Мадлен стана и откачи репродукцията на Орест и Пилад. Не трябваше повече да размишлява до края на почистването на стаята. Тя беше само едно механично средство за измитане на останките, една гума за изтриване на следите. Побърза да сложи в чантата си фотографиите, бележниците, тетрадките, хвърчащите листове, писмата. Може би обяснението на цялата драма се намираше в тия книжа? Тя не искаше да узнае.
Когато завърши, стаята не принадлежеше вече на никого. Жан-Марк може би никога не е живял тук.
Никола̀ можеше да дойде. Тя отвори прозореца. Шумът на града я зашемети. Защо бе тя тук, жива, на петдесет години, с къща в Тюке, с антикварни вещи, с фенек, с тежки крака, със задух, със своята малка банкова сметка и със своята голяма самота, а пък Жан-Марк?… Престана да диша така, както веднъж, когато се къпеше в Трювил, и една голяма вълна я удари в гърдите…
Ударът премина, тя се почувствува по-добре. Затвори прозореца и издърпа пълната чанта до площадката. Завъртя ключа. Какво ставаше сега зад затворената врата? Чантата беше много тежка. Тя се измъчи, докато я свали, и взе такси, за да се прибере на улица „Бонапарт“.
* * *
Следобед семейството се събра в салона. Дани поднесе кафето. Франсоаз наблюдаваше брат си и Маду и набираше смелост. Филип взе две бучки захар. Облегнал се на камината, той държеше чашата си в ръка. Лъжичката звънна, като се допря до чинийката. Този лек шум бе за Франсоаз като сигнал. Вдигнала глава и вгледала се в очите на баща си, тя прошепна:
![Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/1/2/vlneniya-krayat-na-ejgletierovi-bg-download.jpg)
