Тайната порта [bg]

Елизабет изключи телефона си и се излегна отново на леглото. В далечината, в мрака от другата страна на прозореца, чу гласа на мюезина, призоваващ правоверните към молитва.

Затвори очи. Не бе излъгала, когато каза, че е уморена. Снощи почти не бе успяла да мигне от мисли за Мехмед. Сънят й беше повърхностен и трескав. В него тя се връщаше ту в хамама и в онзи момент, когато си бе представила погледа му върху голото си тяло, ту към мига в ресторанта, когато той беше поел ръката й и бе прокарал палеца си по нежната кожа на китката й.

Вчера, на връщане, бяха стояли близо един до друг. Телата им не се докосваха, но тя усещаше дъха му във врата си.

— Добре ли си?

— Да.

— Трепериш.

— Не, аз…

— Сигурна ли си? — и той протегна ръка, за да втъкне зад ухото й един непокорен кичур дълга коса.

— Сигурна съм.

— Виж! Там има нещо, което искам да ти покажа!

И посочи към редица красиви дървени къщи, надвиснали над водата в малко заливче.

— Това са ялите, за които ти говорих. Виждаш ли онази там? — и посочи към една от най-големите, боядисана в ръждивокафяво. — Това е вилата, която Хадба искаше да ти покажа.

— Красива е — каза Елизабет. — На кого е?

— На моето семейство — отговори Мехмед. — Една от моите пралели, всъщност по-малката сестра на баба ми, все още живее там, но през зимата обикновено ходи в Европа — погледна я изпитателно и добави: — Някой ден ще те заведа и там. Ако искаш.

После бяха продължили в мълчание. Слънцето, което вече бе слязло ниско на хоризонта, се бе скрило зад няколко облака. Край тях, ниско над водата, прелетя ято корморани.

— Страхуваш ли се? — попита я той.

— Не — отговори тя.

— Това е добре — кимна и се обърна към нея. — Защото няма от какво да се страхуваш. Знаеш го, нали?

— Да — бе кимнала Елизабет. — Знам.

Все така мислейки за него, тя постепенно се унесе и заспа. Имаше моменти, когато не беше сигурна дали сънува, или е будна. По едно време през нощта й се стори, че чува вратата й да се отваря с трясък, а после някой да се втурва, бягайки, в стаята й. Елизабет седна в леглото си и извика.

Над нея се надвеси сянката на млада жена — с разрошена коса, с перли на врата.

Чу нечий глас — може би беше нейният? — пак да извиква. Силия?

В стаята нямаше никого.