Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
Одън се приближи. Двамата се свиха зад противовзривния щит и смъкнаха инфрачервените лещи върху очите си. Зарядите щяха да се взривят автоматично при третия сигнал. Чакаха. Без предупреждение нощта прокънтя от цяла серия взривове, някои наблизо, други — по-надалеч. Пуснаха щита да падне напред и без да изчакат да се разреди димът, скочиха през зейналата врата, последвани от още дузина души. В петнадесет други точки на острова се случваше съвсем същото. Дори, щом влезе в празния коридор, чу първите отекващи изстрели.
Първото разклонение се оказа точно там, където трябваше да бъде. Еберт застана на ъгъла с насочен наляво поглед, опрял приклада на рамо — търсеше мишени в мрака пред себе си. Изчака, докато отрядът му се строи зад него, и преброи хората си — пръв беше Одън. Напред беше първият стражеви пост — ако плановете бяха точни, — а зад него — първата лаборатория.
Еберт докосна ръката на последния, след това пак погледна нататък, откъдето бяха дошли. За миг му се стори, че нещо там се раздвижи несигурно, но с инфрачервеното зрение не забелязваше нищо. Обърна се бързо и се затича след отряда си — чуваше как ботушите им отекват по пода пред него. Но едва направи десетина крачки и подът сякаш пропадна — той се затъркаля по някаква наклонена повърхност.
Разтвори крака, за да забави движението, й се опита да забие пушката си в гладката, прилична на стъклена повърхност. Постепенно се забави, хлъзна се вляво и изведнъж се блъсна в стената. За миг изгуби ориентация — тялото му яростно се извъртя. Чу как пушката изтропа нанякъде, после отново се хлъзна надолу, този път с главата напред. Виковете сега се чуваха по-отблизо, смесени с дрезгаво мърморене. Миг по-късно болезнено тупна върху купчина тела.
Изстена, огледа се и забеляза Одън, надвесен над него; позна го по осветения опознавателен знак под шията му.
— Има ли ранени? — тихо, почти без дъх попита Еберт, докато Одън му помагаше да се изправи.
Одън се наведе по-близо и прошепна в ухото му:
— Мисля, че Лейтър е мъртъв, сър. Счупен врат. Беше точно зад мене, когато стана. Има и още неколцина по-леко ранени. Иначе обаче…
— Богове… — Еберт се огледа. — Къде сме?
— Не знам, сър. Нямаше на картата.
От три страни ги обкръжаваха вертикални стени, високи четиридесет, а може би и петдесет чи. Сякаш бяха на дъното на дълбок кладенец с квадратна основа. Еберт отстъпи и се взря в мрака нагоре — опитваше се да схване.
— Виж — посочи той нагоре след миг. — Ако успеем да метнем въже, може и да се измъкнем.
— Ако не дойдат да ни приберат преди това.
— Прав си — Еберт си пое въздух и кимна. — Разруши повърхността на шест-осем чи нагоре по хълма. Дотогава копелетата нека си траят, а?
Сержантът се поклони леко, обърна се и излая заповед на един от хората си. Междувременно Еберт извади две гранати от колана си. Беше трудно да се прецени точно на какво разстояние оттук е входът на коридора. Вероятно на тридесет чи. Може би и повече. В топлинното излъчване имаше съвсем лека промяна — слаб намек за някакво очертание. Стисна едната граната, дръпна халката, наведе се назад и я метна в мрака. А ако не улучеше…
Чу някакво тракане по повърхността отгоре. Чу викове на изненада и паника. После мракът внезапно се изпълни с ярка светлина. Щом тя намаля, хвърли и втората граната, този път по-уверено — целеше се в тлеещия в червено вход на тунела. Някой там горе пищеше — ужасен, неестествен, пронизителен писък, който смрази кръвта му. След това и вторият взрив накара въздуха да затрепери. Пищенето рязко спря.
Еберт се обърна. Одън се бе вкопчил с „котки“ на краката в хлъзгавата повърхност на склона. Сега стоеше там изправен, с опряна на бедрото насочена пушка и чакаше заповеди от своя капитан.
— Добре — обади се Еберт. — Опитай се да го закрепиш на тавана на тунела. Веднага щом е готово, тръгвам. След като се изкача, на всеки десет секунди да ме следва човек. Разбрано?
— Тъй вярно, сър.
Одън погледна нагоре, прецени разстоянието, вдигна тежката пушка и стреля. Куката изхвръкна и опъна тънкото здраво въже. Чуха как се забива в тавана, после двама мъже увиснаха на въжето, за да проверят дали куката се е забила здраво.
Единият се обърна към Еберт, свел глава:
— Въжето е проверено, сър.
— Добре — той пристъпи напред и взе пушката на войника. — Вземи пушката на Лейтър, Шпиц. Или моята, ако я намериш.